Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 92

— Ти такъв син не си ни виждал, ни чувал, побратиме! Нямах нищо, а сега изведнъж всичко имам! Ама, ела сега да си оплачем двама младините, че пък да се радваме на дъртините си! — Чичовците се прегърнаха и разридаха като деца.

Тревна опря глава отзад на рамото на Ордан — както и на мен обичаше да се опира — Ордан затвори очи, извади бъзовата свирчица, дето нявга татко Козьо му бил издялкал и като засвири, всички зърнахме мечтите си, припомнихме сънищата си, научихме бъдещето си, всички — от бог до човек — се върнахме в родните си домове, целунахме ръцете на майките и бащите си и те всички бяха живи и обични както в детските ни времена, когато още няма зло, а само ласки и любов.

Глава 7

Битката — последният змей

— Небеса се проясниха, бури се разнесоха, чудовища се смиха и сплуха… А сега не е ли вече време да тръгваме у дома. Ей го де е! Скокваме и сме там! — Радота доволен се усмихваше. — Мисля аз и с боговете да се сдобря. Бог като те нарочи — нещо ако не изскочи…

— Как можаха тебе да нарочат — промърмори Друда…

— Сега ще ме пилиш за Агна, нали?

— Не, Радота, Агна е отдавнашна пролет. Аз се ядосвам, че за нищо те нямат!

— Моята жена и на боговете кусур ще намери!

— Вуйчо Радота, а защо са се държали така с тебе в стана си?

— Мислели са, че тия всичките злини са дошли и идат чрез мене. Мислели са и за тебе, Перо…

— Те са ни пресели всички като брашно за баница…

— Уж са богове и всичко виждат, леля Мокра поне не видя ли?

— Много ядове ги мъчат, много червеи ги гризат, кокалите ги въртят като стари дядовци и баби… Остави ги, Друдо, нека гледаме нашето си. Ветра, както помниш, сам Сварога дойде да я огледа…

— И с мене Мокра приятелка и посестрима стана, макар и истинска…

Вишна се засмя.

— За добрите хора все повторни изпитни има, все не могат да им повярват, че не щат я да крадат, я да правят мръсотии… Татко Радота, да не беше ти, а друг някой, то още щеше да проверяваш коя съм и откъде съм — и моя Страшко още нямаше да съм го намерила…

— А ако не беше Перо, аз още щях да се чудя кой ми идва в съня…

— Ей! Аз пък и сама щях да се оправя с моя Серданчо!

— Аз пък, Найда от небето, Търсенчо си го намерих чак тук долу на земята, но то лесно, защото аз съм му съдбата!

Колко ми беше леко на душата! Всички заедно и пред нас — само пътят у дома…

Димна и Баган ги чакаше царствено възшествие в оня град, но първо искаха да са с нас… Гореслав не беше заслужил да умре, беше заслужил да живее дълго-дълго. Затова го пратиха надалеч из пасищата на младостта му, където русалките толкова били харесвали него и свирнята му. Лъвовете бяха ревали за Димна, а за него — не, а дори и на царете малко любов им трябва. Малко, но ако я имат, са готови на велики дела.

А какво да кажа аз с моите деца! Повече и от цар съм… Само ме беше страх, както всичко се беше наредило, да не се объркаме пак, да не затънем пак в още някоя злоба.

Че то винаги така става, на и сега!

Хайде пак рев и гъргорене! Сепнахме се всички и какво да видим: хей нататък, от разчекнатата мъртва уста на първата подземна змия изпълзява още една — не толкова голяма, но веднага виждаш, че два пъти по-свирепа и безмозъчна — тя иска само да прегризва, да изпива кръв и да убива. Тя даже желания няма, а така живее…