Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 91

Любовта на моята Тревна му беше показала излаза от мълчаливите дебри… да се освободи от проклятието… да запрати сега музиката си право и дълбоко в жизнетворната семка на злото, което не познава реда и не разбира хоровода, с който редим и нагласяме живота си. Бяха изгубили властта си над него и сега ръченицата, музиката насичаха змейския живот, смиваха магиите, строшаваха предопределенията…

Няма меч, няма магически кривак, който така скопосно да катурне злото! Порядъкът е вярната люта отрова за тях. Змеят почна да се коруби, да се топи като свещ!

Кой хоро, кой — ръченица… кой как може. Ей, такива хора не сте видели, хиляди извиха дъги, затропаха щастливо! Отчаяният рев не можеше да заглуши звуците на ръченицата, все по-ситна и бърза, толкова, че повечето се отказаха и само моята Тревна ситнеше и играеше още и още по-бързо, така, както листата на трепетликата играят при силен вятър.

И с нейните движения и стъпки, все по-буйни, все по-неудържими, със свирнята на Ордан, все по-волна и всепроникваща, двамата сплескваха дни и дни, години и времена, както в приказките светът се затварял в орехова черупка, която можеш да сложиш на длан, а змеят оставаше без време, разстлан-попилян, смаляваше се, тънеше надолу, вгъваше се в себе си, страхът от него отстъпваше на надеждата, тя пък се превръщаше в радост.

Ех, трябваше ни време да се съберем всички на едно място, близо до тъмния скашкан куп, останал от змея. Не можеше да издържи порядъкът на жилавия ни живот той, не можеше да понесе подредбата на смисъла ни, надеждата, с която редуваме радост и жал…

— Този змей много прост излезе! — Козьо се смееше щастливо — един хоровод го обърна, една ръченица го съсипа тъй зле, че кожа за тъпан не остана от него…

Приближи се Ордан, до него Тревна.

— Татко Козьо, знаеш ли, аз съм твоят син Ордан… Отвлечен бях някога надалеч, но се върнах!

Настъпи тишина пълна по целия Крайщник. Козьо протегна ръка към сина си и се разплака:

— Аз си знаех, че какъвто съм улав, когато най трябва, то думи няма да ми идат на ум, и на сега, на най-важното главата ми — празна!

— Тате, ето Тревна, дъщерята на Перо, тя ме спаси от проклятието и от отвъдното, което ме теглеше!

— Гледайте, аз на моя син една бъзова свирка съм сколасал да направя само и ми го взеха, друго не можах да му дам, а вижте той каква почит има! И каква е красавица жена му!

— Тате, от таз свирка всичко тръгна и чак сега свърши! Беше за лошо, свърши за хубаво!

Козьо се замисли, после лицето му светна:

— Хора, на мене може и да ми се смеете, ама със сина ми трябва да се гордеете!

Тельо му вика:

— Как да му се смеем! Той на лице на тебе мяза, само че е хубав, а на ум е взел от баба Люта, хвала на Перун!