Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 89

Засега с нашите ужилвания и убождания причинявахме само раздразнение и досада у чудовищата. Не толкова ги нападахме, колкото крепяхме достойнството си на човеци срещу тях, но това беше недостатъчно и сигурно отстрани сме изглеждали смешни като дребосъчетата от приказките на бабите ни. След всеобщата уплаха, посред ужасяващото стрясване, поне споделяхме помежду си готовност за жертва.

Но ето: наоколо избуяха перуниките на татко Перун и моята рода… Двете попилени войски се бяха събрали, сега и боговете влизаха в бой начело с къдравокосия си водач. Светът ни се съедини. Чу се теменужената му песен и се провидя наблизо гранитното му чело, каменното му лице на неумолим бог. Велик като върховен господар, горд като непобедим воин. Перуниките му се вцепениха като железни и каменни и сковаха движението на гърчещото се туловище.

Първо стегнатите благи влъхви с умните очи се изстъпиха. Острите им профили на хрътки се обърнаха към змията; запяха ли, заклинания ли занареждаха, но Змията се сепна и като че ли застина в прозрачен кристал. Но малко остана така вцепенена. Огънят на Змията изкоруби отвътре лъскавите стени на кристала и тя тупна пак на земята. Магиите на влъхвите бяха недостатъчни за нея. И все пак известно време през нея минаваха вълни и тръпки, които я оттласваха назад.

Змията прохъхри доволно, насочи огъня си към виолетовите светкавици на баща ми, но не можеше да ги преодолее. Първата светкавица удари бляскавото жълто-оранжево тяло на змията и тя се сгърчи, пронизана от перуники, поломявайки борове и букове, катурвайки камъни, побити от времето на началата в леглата си. Перун застана огромен колкото нея и запрати втора светкавица.

Тя уцели главата на змията и я лашна настрани и надолу. Змията се дръпна назад, блъсна се в един хълм и го сравни със земята. Но се съвзе и отново се плъзна напред.