Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 82

Всички се засмяха.

— Ти на вълк си се направил, ама да душиш си забравил!

Двата сокола на раменете на Баган и Димна се размърдаха и хем закачулени да не беснеят, запляскаха с крила… Баган ги смъкна:

— Ето ти, тате, вуйчо Страшо, ето ти вуйна Вишна!

Ех, наизскачаха моите побратими-вълци, братовчедите ми единаци, прегърнахме се всички мои хора и — пак бяхме всички заедно…

— Само Радота го няма, ама тук долу, ей го там е, нависоко, орел… вижда ни сега…

Орелът сви крила, падна надолу като камък. Чак на педя от земята стана пак на човек, Радота и на кон, Белур…

— Събрахме се пак, както сме били, Търсенчо ни го няма само, ама сега дори още повече сме станали — с тези, дето са ми дошли и с тези, дето ще дойдат скоро — много сме…

Аз имах на ум децата, които чакахме да се родят и моите хора, но се сетих и друго.

— Вуйчо Раджиха Руенита Радота, най-мъдър тук, най-велик сред чародеите, най-бляскав сред войните, най-добър сред човеците — ти кажи сега, че искам да сторя нещо.

Ето за това да измъдриш: като казахме и на Гореслав, и на Димна, че страна няма да вземаме, в битки няма да влизаме, не знаехме, че тази тяхна свада минава през нашите съдби, през съдбата на света… Ето я Димна сега, ето го Баган до нея. Ето ги двете войски, ето ги боговете оттатък… Тук и там посред хората просветват-припламват очите на жабалаци и таласъми, плътеници и нави, кой ли не! Оттатък, както си видял, божи влъхви са стегнати да воюват… Целият свят се е събрал на това място и всеки иска нещо свое от другите. Не можем ние сега да останем отвъд, колкото и да ни се иска за два-три дена преход пеша и с кораба на Сердан да се приберем у нас — из нашите гори да почиваме, из тучни треви да полегнем, на бял камък да подпрем глава, чиста вода изворова да си пийнем, коне да разседлаем за волна паша, оръжията си да прогоним и приберем на скришно, щурците си да послушаме, че и да поплачем за всичко и всички… Но ти кажи, вуйчо мой велики, дали е прилично сега да търсим поляни и дебели сенки… Ако друг път най-млада и нова Вишна е започвала, в такъв ден ти говориш, другите мълчим…

И за пръв път видях великият кон на Радота, Белур, да се изправя на задни крака и да цвили гръмко! Че и Радота стреснато се задържа в седлото!

— Виждате, мои свидни, конят и аз отдавна сме едно и ето днес отговаря той, все едно съм аз! Прав си, Перо, да питаш и ние двамата, Белур и аз, вуйчо ти Радота, ти отговаряме: да, досега стояхме отвъд, но сега вече трябва да влезем в света, да го изпитаме и да се бием за него. От свят се не бяга! Който избяга от света сега, то го предава и вън от него остава.

И Белур се пак изправи на задни крака…

— Тогава, вуйчо; тогава, вуйно; побратиме, снахо, жено, деца; ето какво съм намислил, щом и ние ще влизаме в схватка…

Почнах да звъня като комар нахален и наоколо нападаха шарени сенки. Не спирах, докато не се препълни до кръгозор с червените, черните, жълтите небесни хора… Чакаха те доста време да ги призова, е, сега щяха да се поразкършат.

— Ето я моята армия! За нея на Гореслав казах, той ми се подигра. Сами дори — трудно е да ни победят, а с тези верни побратими, петимни да се поразтъпчат из нашия свят — кой да ни излезе насреща! Пък и посестрими не малко са надошли! Да се опознаете любезно! — мина смях, тих ветрец из мъжете — и из земните, и из небесните… — Кой кому е длъжник я разберем, я не, знае се и от приказката, дето веднъж хората и боговете рекли да видят кой за какво кому е длъжен… Накрая, след много време, уж всички за всичко се разбрали, но пак за една капчица майчино мляко, останала по бузката на рожбицата й, не се разбрало дължи ли я някой и кой кому… И ясното уж, и то до край, чак до майчиното мляко, не се разбира винаги. Когато войските воюват, и те търсят длъжници, лошото е, че се бием, без да можем да опрощаваме дългове… внимавайте и когато трябва — въздавайте!