Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 68

Изобщо, почваше се. Защо така глупаво? Не можаха ли нещо по-прилично на истинско да спретнат… Но карай да върви, тръгнахме след тези оживени плашила, да видим…

Колкото по-навътре отивахме в гората, толкова по-сенчести ставаха ливадите, толкова по-гъсти храсталаците, толкова по-заглушени звуците. Докато те изчезнаха, докато пристъпихме в пълното мълчание на злата магия, всред разискрените сенки на завистта и омразата. Колко ли дълго бродихме из преобразяващата се гора, колко ли изчаквахме от гора да се превърне тя в кълчищна бърканица от стари сплетни, задрямали отмъщения, сгрешени вълшебства, кьопави пророчества…

Почнаха да се обръщат към нас старите дружки, пламнаха зелено очите им, разчекнаха усти до ушите, вече и не опитваха да ги затворят, остри зъби щръкнаха като колове във вълча яма, замърмориха, дъхът им кисел, като клисав хляб. Как им се щеше да се втурнат стръвно да ни хапят, лакомо да смучат душите ни до нерадостна смърт! Тежкото и тъжното беше, че и ние ги лъжехме, че им вярваме, и майсторите им са ги лъгали, че са ей на толкова истински — кой няма да хване вяра! Със Страшо, също както с яребиците, но този път с криваците, изписахме еднакви тайни знаци по въздуха, житомамниците се сгърчиха, изтляха без пламък, без дим — косите им припращяха, те почерняха, стриха се, разпрашиха се на сажди край пъновете.

Но едва сега започваше. Коя бе силата, узнала, че толкова ще издържат тези две? Кому се щеше дълго да гледа как се борим и загиваме накрая?

— Страшо, да покажем кои сме, брате мой! — изревах аз, запратих огън по измамните дървета и престорените ливади.

Лумна всичко, разкриви се като озъбено, пропука като горени въшки. На свой ред Страшо със знак ливна яростна вълна, разпени се тя, сгъна се, търкулна се, смете лъжливите отломки, оттече се към истинската пропаст със зъбести канари по дъното, прикривана досега от измамна, престорена гора. Двамата знаехме какво е гора, която ти дава мед и боровинки, в която може мечка да те сръфа или вълци да те погнат — и такава, която престорено те мами към безчестна смърт.

Ето, чухме шепот на колдуни и чародеи, злата магия се счепкваше с нашата, по земята се търкулнаха сплитки от прозрачен лед и гранива лой, от майски цвят и сухи тръне, край нас жвакаше и пращеше, а се добави мрънкането на лакоми шептуни и баячки, мърмореха си и думите им се превръщаха в оси, стършели, щръклици, литнали изпод носовете им. Пърлех ги със светкавици. Страшо изтегли меча от Сварога и също както в двореца на Гореслав, страшен, леден, съсредоточен, устремен, със смразяващото си единствено движение пореше и цепеше на две, обезглавяваше и кормеше наобиколилите ни върколаци и караконджовци. Хвърляха се към него, той замахваше и се чуваше първо сухо метално свистене, после мокро и лигаво мляскане от съсечена мерзка плът.

Размахвах и аз меча си, цепех насмуканите с кръв като дървеници таласъми и плътеници, тя рукваше и пръскаше наоколо. Кървавите пръски стигаха лицето ми — не горещи като плиснала човешка кръв, а ледени, омагьосани в гъгнивите гърла. Обземаше ме ужас, че докато наемниците гъргореха, насечени от нас, докато мреше злото, то самото потичаше из жилите ни, защото причинявахме смърт и се радвахме, че оставаме живи и невредими, победители… Радвахме се на самата вражеска гибел. Право казваше вуйчо — някой път змеят ще е Радота, аз ще съм змеят… Права беше и злата Агна — доброто все изостава, крета подир злото… Пиявици като тия са винаги повече от пчелите-майки. И Мокра беше права: ограничиш ли свободата си, злото печели и се радва! Дори и когато справедливо унищожаваш злото, то пак прониква в тебе и така властва още…