Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 66

— Искам си Серданчо, къде го пратихте да се дави!

Тревна й каза най-важното:

— Медо, не реви, ти си с него сега, заедно сте, нищо не може да му се случи! — и ха сега пък тя като ревна…

— Деца, деца, колкото и да обичаш, не може да жертваш целия свят! — Ветра също се разплака…

Леле! Насметох ги трите, притиснах ги, мокри до кости, а дъждът не спира, пада върху нас като из ведро.

— Нека не наказваме свободата си! Ей ни тука с Търсен, и ние ласка чакаме! — Търсен като се чу, веднага се заби като козле в тях трите, прегърнати да си поплачат и им каза:

— Не плачете! Дъждът спира вече!

Усмихна се моята Ветра, протегна ми ръка и каза:

— Не само вие двамата…

Кукуряк! Вишна се засмя наблизо:

— Да, и вуйна Друда, и Ветра, и аз си имаме грижи, така си е!

Аз, Страшо и Радота се втрещихме, добре, че четвъртият мъж, Търсен, се обади:

— Не плачете и нямайте грижи! Ето, спря дъждът, ви казвам! И след малко ще набера диви ягоди за всички да има!

Раздигнаха се мъгли, морски мътилки, ветрове и дъжд, показа се стреснато слънце, измъкнахме се от дупката си като зайци, погледнахме дългата равнина преди устието на нашата река. Дедите ни са вярвали, че от гората нататък почва Крайсвят. Вярваха, че отсам могат да разменят насъщни думи също като сечива и храни, а оттатък — не можеш да говориш, думите се вцепеняват в мълчание, в обречена немота… Не стъпваха отвъд моите хора. Зло място, придебно. Разказвал ми е Радота как точно там, омагьосан, се е щурал-лутал с Агна… Страх го бе, че някой ден ще си спомни как е разговарял с мълчания. Някога Влас ми е говорил за там, за отвъд, като за сетно блужение — невярност към истинските богове. Там е примамила Агна Радота на блудопитие — пир, подбуждащ към блудство, шепнеше той за ужаса да познаваш в мълчание.

Мислех, че затова го посрещнаха като мразен нежелан гост боговете, както видях по-рано чрез Вишна — защото са решили, че с Агна са създали Ветра, в Оттатък Свят, за бунт и смут всред тях. Затова се държаха така с нас…

Цялата местност се наричаше Крайщник — краен земен скут, отвъд който е нищото, (а и заради залъка, който един древен бог някога изпуснал тук…). Щяхме да прекосим Крайщника за два-три дни, преценявах. Ако всичко беше наред с кораба на Сердан, той за ден щеше да стигне на място. Трябваше да тръгваме, но исках първо да си налеем изворна вода, да съберем гъби, да потърсим мед, да половуваме зайци и птици… Пък и исках през нощта да видим какво може Друда да направи за Тревна.

— Утре ще тръгнем — обявих, — сега да починем.

Аз и Страшо навлязохме в гората, Радота остана да пази жените и децата.

Намерихме пчелин в дънер, опушихме пчелите, взехме мед, намерихме после горски ягоди, хайде подир тях, пък гъби… А щом изхвръкна яребица, двамата със Страшо едновременно я уцелихме с лъковете… Ех, като в юношеството ни! Така се надпреварвахме тогава. Но най-често едновременно улучвахме.

— Страшо, помниш ли онези времена?

— Помня, Перо, за нищо не мислехме, мечтаехме само да си дойде татко Перун и да не е наоколо мама Дуда, че да ни хвърли той някоя и друга светкавица…