Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 3

— Хубав бог, силен бог! Сега ще видим друг побратим, един с чукове… И още много има…

— Той хубав този, ама пък ти си ми най-хубав! Ех, Перчо, като тебе няма, вадидушнико!

Както си говорели така и се радвали, както си летели над облаците, изведнъж писнала Дуда: я кравите й тичат по облаците, мучат и вирят опашки!

— Леле, какво стана, кой ми го докара това! — викала-нареждала Дуда.

— Съселче, а? — попитал присмехулно Перун. — Знам кой… — Пък се извърнал, метнал назад светкавица. От такава светкавица светът — морета и суша — изтръпнал възврял-нажежен, хората долу из поля и градове тревожно се взрели в небето, мамутите забавили равномерен ход из равнините, ледовете се попукали в планините, цвръкналата вода се сляла в реки надолу, пчелите застинали, машини, апарати, самолети спрели, духът се сепнал, животът се замислил.

Нашият Перун е това, познавали — но защо се е той така наярил, защо е излетял на възбог, кой е с него, с кого воюва?

Никой не знаел. На най-мъдрите вещери дори — стиските треви, хвърлени в огньовете, пращели синьо и зелено, на мълчан огън, не червено и златно, на пребъден огън.

Светкавицата юрнала към бога с алените дрехи, прорязала седем небеса и три свята, поломявайки всяка твърд, плът, дух, съмнение, съпротива, вяра и омраза — стръвно се носела към него тя и ха да го уцели право в сърцето, тогава точно дъбът отронил жълъд, светкавицата ударила него, отклонила се и не убила бога. Само един косъм от черната му коса побелял завинаги.

Затова му казваме Влас.

Глава 2

Благодат

Перун полека спуснал Дуда на облаците, че да търчи из тях подир кравки-бивушки. Събрала ги, издоила ги.

Рукнал благословен дъжд по нашата земя, напоил я, напила се тя до насита, родила много-премного от всичко посадено-посято. Както си е от памтивека, всеки от нас получил изобилно пълно-препълно…

Потекло-преляло издоеното небесно мляко, сквасило се, хората си насипали колкото щат кисело мляко. За дечица и внуци стигало-престигало да кусат до насита, да рипат игри, да скопосват занаяти, да мъдрят магии, да нагласят песни. Спасени са от глад, от мъки, дарени са заради голяма радост някаква — за хубаво, за спомен, за вечното винаги, ама кой да я знае каква е!

Ще чакаме, ще чуем скоро за нея, блага дума далече стига…

Ей така си имаме кисело мляко, сквасва ни се от небесата, без грижа го намираме в съдовете си, славим богиня Додона, която си е била кака Дуда…

Нощта вече наливала тъма от големите мехове, смълчаните листа и треви я попивали, кротвали. Нощните божи създания поемали по съдбите си, мярвали се по пътеките: звяр ако бъдел — криел се или дебнел, чародей ли някой — стопявал се в гъсталаци, пещери и вирове.

Перун гледал хората отгоре, гушнал милата си Дуда, докато от очите му текнали големи сълзи. Паднели ли на земята, превръщали се в снажни войни и щом стъпели на краката си, застивали един до друг в боен ред, в заключено мълчание, просветвали на тънката луна сбруи, бронз, стомана на тежки нови оръжия… Погледнал нататък Перун, войските му поели тихо в мрака.