Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 37

Друда ми даде знак да млъкна, ей го, ухиления Перо препуска насам… Убог, рохък, хлопат му дъските, клопат му дъгите.

— Вуйчо! Вуйно! Ех, че е хубаво! Хубаво е всичко! Кукуряк!

— Перо, преди беше войн, сега не си. Защо?

— Ех, вуйчо! Същият съм, ти си се променил! Дълго съм спал, ти къде беше през това време?

— Бих се със змейове заради тебе и ти пазех меча!

— А-а-а! Ха-ха-ха! — отвърна Перо и препусна напред…

Викнах Ветра да изостане при мене.

— Ветре, спомни си, къде си живяла, къде беше ти, детенце?

Тя се замисли.

— Татко, знаеш ли, животът ми сега е толкова хубав, щастлив, напълнен, че бързо забравям какво е било! Движа се! Намирам едно след друго хубави неща, за които не съм знаела, че ги има… някои съм ги сънувала, пратени ми от добри русалки, без да знам какво са… Забравям дори какво е било там… От едно време като дете помня сънища… А като че ли съм била в ледена висулка. Помня как убих мечката, от която е дрехата ми.

— А Агна?

— Да, беше винаги наблизо. Мисля, че ме е криела някъде до къщата си. Пещера може би… Не беше лошо, но сам-самичка живеех. Наоколо — гора. Носеше ми разни неща. Рядко спеше при мен. Татко, толкова малко помня! Не беше лошо, но хубавите неща бяха малко. Дружах си с една сърна, тичахме…

— Нямаше ли хора там?

— Имаше някакво оброчище. По-надолу на поляната. Идваха хора: да се помолят, да си налеят вода.

— Виждаха ли те?

— Сигурно са ме виждали, и аз оттам си наливах…

Казах й за подозрението, че може някой да я е познал като моя дъщеря. Обеща да мисли, да си спомня.

Добави:

— Татко Радота, хубаво ми е с тебе! — ех, кажи ти, братко мой, кой баща няма да разтупка сърце! — С тебе, с вас заедно — живея… Наваксвам самота, живот в дебри-усои… В града там, какво нещо! Беше ме страх, беше ме срам… Татко! Смешна ли съм с тоя мечи кожух?

Спомних си пак Влас: Ти си небето, небесния бог, те са Радота… Ето това също трябваше да обмисля… Къде се е понесла душата ми? Кой я търси, кой я пробва, кой се заменя с нея?

Глава 6

Люлка

Наближихме селото на Вишна. Разбира се, този път то ми се стори особено, смълчано, затаено… Влязохме при предишния стопанин, поздравихме го, седнахме да разговорим.

— Човече, не питах за името на селото! Как се казва?

— Змейково се казва.

* * *

Тези хора кротко бяха приели съдбата, че из бързеите на годишните кръговрати ще живеят заедно със змейове. Бил съм глупав, не съм питал, за каквото трябва, а и не са ми отвръщали, за каквото не питам… Питах за змея в пещерата — те — ами… един колкото три крави… Толкоз…

Радота, Радота, колко още има да разбереш, след като ти е трябвало или след като си се сблъскал с него? След вихрушка закачулен ходиш, подир литнали пилета мрежи мяташ!

Отидохме към къщата на Вишна. Наистина бедна, сбутана от края, но хем Вишна я нямаше там вече, светеше от чистота, всичко подредено, на мястото си! Отпред, закичена с червени лентички и кенари, висеше люлката от чимширово дърво. Въжетата отиваха нагоре, нагоре, изчезваха в облаците.

— Вишно, твоята люлка за небето закачена!