Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 35

— Ето, Перо, кон ти водим, дипления ти меч — майка ти, сестра ми Дуда, е пратила, да се препашеш…

— То аз хубаво да се препаша, ама дайте малко нещо и за паша!

— Хайде, Перо, ела да те приготвя и да тръгваме… — каза Ветра.

— А Влас какво прави, тази круша медена?

— Всичко ще видиш, каза Друда. Не бързай…

Тръгнахме към къщи със свити сърца.

Лицето му беше на улав.

* * *

И аз там бях: нито ядох, нито пих, нито по мустак ми тече, ни в уста ми втече, че в сърцето ми пролази буболече…

Глава 5

Размисли-раздумки — полски мехунки

Яздехме бавно, със затворени лица… Само Перко беше щастлив! Свиреше с уста, пееше песни, закачаше се с всички нас. Това някак ни ядосваше, досадно ни ставаше. Беше жив, щастлив, луд. Нещо се беше променило у него, беше като играчките-човечета, които скачат на пресукани връвчици.

Когато бях в града и мислех горчиво там, притиснат от храмове, тълпи, ревящи лъвове, е било така заради предусещането за Перо. Още на влизане, там, в храма-врата, се бавех-бързах заради червейчето в мен, което ми казваше, че нещо не е наред, че нещо съм прескочил. Тогава ми се струваше дреболия, както когато береш гъби-къпини и си мислиш, че май си пропуснал някоя, зад гърба ти е. Не мислех за змея — там всичко беше ясно или аз, или той… Но другото не беше толкова просто. Спомних си игра от детството: мяташ шепа камъчета нагоре, улавяш ги с горната част на ръката и трябва да ги сваляш едно по едно — посочват ти кое — мърдаш с пръсти, с китка, другите се клатушкат…

Поизостанах, Друда препусна редом.

— Мъчиш се.

— Кажи ми. Ти винаги ми казваш, Друдо. С билки не става. С магии и вълшебни криваци — също. Друго е.

— Мини по цялата пътека, Радота, ти можеш да мислиш със сърцето си, виж всяко нещо пак!

От нашия балван насам тръгни… Нещо се мисли-прави, пък ние не го знаем.

— Или не ни казват… А може и никой да не знае! Мисля като тебе.

Минах по пътеката. Стори ми се, че най-важно е да разбера какво значеха трите рева на лъвовете и за люлката.

— Хей, я хайде първо да идем до селото на наша Вишна… Не можахме да благодарим като хората на дядо Даждбог…

Ех, че се зарадва нашата Вишна, ех, зацвърча! Чак пусна на Страшко ръката, те и като яздеха, пак се държаха! Но пак си го хвана веднага де…

Не беше далеч това усойно място… В долината — селото, нагоре през гората — змейската пещера. Тук срещнах щерка си, тук срещнах Вишна, събрах я с моя Страшимир… Тук убих детето на змея и така го предизвиках. Агна и Ветра нявга нарочно донесли тук змейското яйце. Тук живеел наш бог Даждбог, той не ни се разкри тогава. Насам ме доведе Агна, западният вятър й помагаше. Всички знаеха по нещо, а наш Перо щураво се кискаше, докато се подрусваше на коня си.

— Е, сестро Ветро, кажи ни сега кой накара майка ти Агна да носи по тия места змейско яйце…

— Малка бях тогава, малко си спомням. Дали не ни накара самата Мора да го донесем тук точно… Баба ми при Мора служеше… Какво носи Агна не знаех, сега се сетих — но помня, че го носеше внимателно, наистина както за яйце се внимава… Не ми го даваше… Миришеше около нея на палено-пърлено, на горяла вълна…