Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 36

— Мора! Не съм я виждал и не искам!

— Ама всички ще я срещнем… — тихо каза Вишна.

— Това си го знаем, но ти казваш, че по-рано ще я срещнем?

— Да — каза Вишна и препусна напред. Не поиска после да каже какво вижда, но очите й бяха плакали. Страшко си я хвана за ръката, препуснаха заедно пак. И ни каза:

— Оставете Вишна сега. Тя не гледа всичко, каквото може да гледа, татко! Ти го знаеш!

— Понякога не през брода, а през вира трябва да се мине на другия бряг.

— Моята Вишна не е за неволя, тя е за радост, затова на мене е дадена! — Я гледай, мой Страшко пак заприказва! И Друда се зачуди.

— Мълчи, мълчи, пък вземе да каже, като придошла река зашуми!

— Смейте ми се вие, но това е, което казвам… Малко ли видя до сега Вишна!

— Не се сърди, братко, ние сега сме в почуда и колебание, затова се питаме и си казваме. Нали знаеш гатанката: Мъничко, черничко, на кръстопът лежи, вика: „Месо! Месо!“ Що е то? — Ветра го изгледа весело.

— Трънчето, трънчето! — викнаха всички, даже и Перо…

— Е, това трънче черно и зло търсим, дори да ни бодне, да го намерим, да го знаем най-сетне!

— Тъй, ама не сме на кръстопът… — каза колебливо Перо, позамисли се, пък пак се закикоти…

— Трите пъти дето лъвовете ревали — това е нещо, дето го мисля.

— И аз, тате — съгласи се Страшо. — Третия път не беше за нас то… За Димна май.

— Вие по-назад се върнете, до сам Влас… — рече гневно Друда. — Да питаме ли Даждбог за него?

— Знам ли… Знам ли ги аз тях всичките… — В този момент си спомних какво ми каза Влас някога: „Когато боговете са много, понякога истината е недостатъчна“.

Споделих с останалите, каквото мислех:

— За Влас и Перун знаем… А останалите? Ония по върхарите на дървото — дето са сенки и сме чували за тях само стари приказки от бабите?

— А Даждбог? Какво ли знае той?

— А останалите? По празник минат-заминат, с някое пиле-яре ги облажим, делниците постно вариво им принесем, помолим се… Не сме им май ние точно на сърцата… Чухте нашия стопанин от града какво каза — и нашите, и техните, и общите — другаде са някъде, война воюват… Тъй че богове високо и далеко…

— А с царе ни леко, ни меко… — позасмяхме се всички.

— Може едни нас да обичат, като Влас и Перун, а други — нататък — роднини-съседи…

— Хе, и ние между ритниците!

— Ами наш Перо?

— Може би за него се ритат, знам ли?

— Ще ми се да сме у дома, при нашето оброчище, Радота — каза Друда. — Там всичко ми е ясно, провиждам надалече…

— Помниш ли Пеещия как ни пя за Перо?

— Да, бих искал пак да мине… Ама май дълго ще чакаме…

— Вишна имаме — засмяхме се. — Обичам я тази, ситна-дребна — маково семенце…

— И аз я обичам. Но и с нея не е нищо случайно. Нито с Ветра.

— Ех, твоя щерка е Ветра, как се вижда, Радота!

— И един дядо в селото на Вишна така казваше, по лица ни позна…

— Не на лице само! Също като тебе си крие добрината!

— Сетих се нещо! Щом прилича толкова на мене, не е лошо да знаем кой я е виждал, когато-където е живеела с Агна… Кой е можел да се досети, че ми е дъщеря!