Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 2

Все я питал не се ли страхува да го прегръща такъв грозен и опушен, а тя се смеела, че ей там между корените на дъба някакво съселче претърчавало понякога — от него я било страх, а от Перун, хее, не, не я било страх! И пак се заливала от смях. И му припявала: „Хем ми носи чак от Пирин благи боровинки, да завиждат в село всички дружки и стринки!“ Той обичал да нарежда край нея горски плодове, планински кристали, парченца самородно злато, перуники, мидички.

Съселче ли?

Замислил се и се начумерил Перун, небето притъмняло, плувнали орли и соколи, западал като камък ястреб, еленът изпръхтял в храстите. Сложил Дуда внимателно на тревата, отишъл да занича из корените на дъба.

Хъм. Нищо не намирал, но сумтял, сини и зелени малки светкавички протекли натам… Дуда го дръпнала да седне до нея, взела грамадната му къдрава глава в скута си, погалила го по гранитното чело.

— Не губи време със съсели, не се чумери — ще трябва скоро да си ходя. — И той кротнал в ръцете й. Пеела му песен тихичко, той гледал нагоре в небето през дъбовите листа, цедял тежко:

— И аз нямам време, Дудо, едно на друго — и ден нямам! Скоро идат крилатите да учат хората на нова спорна вяра. Скоро ще има чудеса тук, чудесата вземат ума на хората, забравят всичко, тревата покрива наред-навред…

— Хич няма и да те забравя, Перчо, не бой се… — Дуда го галела и гъделичкала, кискала се щастливо. — Ние ще пеем заедно дълго още, нали вече детенце ще си имаме! Перо ще е той!

Леле, майко, леле, хора, как Перун скокнал, как грабнал Дуда, как излетял нависоко до върхарите на дъба, че и нататък още, към облаците, към небесата, към началата, пределите, свършеците, как се носел пребожествен гръмовният му глас над световете, каква била радостната му теменужна песен, как плувнали орлите с невидимо движение към тях, небесна свита, как се наярили всички на възбог, на отвъд, ето какъв бил нашият бог Перун!

Надлъж и нашир по земята пробили перуники, божиите цветя, стрелвал се знакът му, на върха извезан с шарени пеперуди.

Съселчето подало муцунка между корените, видяло, че опасността е надалеч, превърнало се в чуден красавец с дълги черни коси, с алени и пурпурни копринени дрехи, богато обшити с бисери, сърма и злато. Да го гледаш, да се чудиш как се е скривал под съселско мустаче…

Бог Влас, златогърлият мъдрец-пастир, съвластник-съперник на Перун. Дето не бил Перун, ето ти го Влас, дето бил Перун, Влас опитвал и той да стъпи също… Че как. Отдавна спорели те. Репчили се като хлапаци понякога.

Хвърчал Перун, прегърнал Дуда, над облаците със стоветрен рев, с хилядократни вихрушки, гърмял с безброй светкавици, гърмовете отеквали на край света. Дуда се смеела щастлива, дърпала назад кичурите коса от главата му, опнати разхвърляно от летежа. Видели небесния дворец на друг бог, той им се усмихвал, излязъл отпред.

— Този ми е побратим — обяснил Перун. За поздрав оня бог метнал светкавица от тук до звездите и другите светове, разпорила ги тя, гръмнала със стохиляден глас тъй, че небесата потреперили и просветнали…