Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 22

Тъжно ми е, все ми е тъжно, само с кравите и с дядо искам… Чичо Радота, Страшко броди ли като тебе по света? Ех, да ме вземе с него, ще му нося аз отрязаните змейски глави, ще го превързвам…

Но аз спрях коня.

Тя се обърна назад към мене, колкото можеше, попитах я тихичко:

— Ти, момичке-калинке, как се казваш?

— Вишна, защото като съм се родила, цветче от цъфнала вишна ми паднало на челото. Затова Вишна, те мислели, че ще съм бяла като вишнев цвят, но съм пораснала с червена коса, като вишнев плод и…

— Ти ми кажи, Вишно, откъде, ти, Вишно, знаеш на сина ми името? Първо питаш как се казва, после пък от где го научи, че е Страшо…

Бре, как млъкна туй момиче, загуби си езика, онемя, но как пък ме загледа с ясните сини очи, извърнато назад! Я го гледай, две педи от земята, да му се не надяваш… Страхуваше се да ми довери, гледаше ме, изпитваше ме…

— Казвай, Вишно, всичко казвай!

— Ти знаеш вече, чичо.

— Говори, думи да чуя.

— Мама ме научи да разпознавам, чичо.

— И всичко подслушваш, а?

— Не! Честно, не всичко! Знам, че не бива много… Някои неща само…

— Какво чу днес друго?

— Че Ветра, дъщеря ти, не те лъже, чух я, че е много добра… Плаче й се, но стиска зъби… Искам да съм като нея, но аз съм друга, чичо. Хем и на мен ми се плаче.

— Каква си ти, Вишна-скришна? Сега ти разбрах дърдоренето-бърборенето! Ти се криеш зад него, калино!

— Ей на, мога да чувам. Прав си, чичо, за това дърдоря, хем да заглуша, хем да скрия, чувам аз, но не подслушвам… вярно, но също, каквото ти разказвах, е вярно — самощината ме убива.

— И какво чуваш за сина ми, за Страшко?

— Че трябва да ме заведеш при него. Ето това чувам. Домът му да окича с червени гизденици и китици… Да му изплета чорапи, да му изтъка пояс, да му ушия носия-гиздосия… И още има, но не слушам, не съм такава аз…

— Дърдориш като две мелници, а не ми казваш важното, Вишно…

— Всичко ти казах, всичко ти признах, чичо!

Спешихме се двамата, пуснахме главите.

Погледахме се малко, погледахме се, па махнах с кривака, два знака начертах във въздуха: ето го пред нас моя Страшко, строен юнак той! Вишна писна хем радостно, хем уплашено, скри лице в шепи. Страшо погледна, пък пита: