Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 20

— Но кой го е накарал да тръгва, да отвлича Страшо, да преборва Перо…

— Ще разбереш. Двамата ще разберем. Сега яж и почивай.

— А жените защо са ти?

— Че без жени може ли, татко? Нали чу, ще ровим в снега нощес. — Тя се засмя.

Глава 11

Вишна

Лежах в сламата. Чаках сутринта, мислех за това, колко съм самотен. Влас ми казваше да мисля за хората, а тях просто ги нямаше. Около мен нямаше хора. Само из чукари и затънтени места се маех, сега и без Перо… Хора ми липсваха, все сам, жива душа наоколо и да има, то е змей… в пустиня бях.

Стори ми се, че само за миг затворих очи и Ветра каза:

— Ставай, вече, хайде, стига спа… — Зад нея се изкискаха няколко жени. — На, смеят ти се, че си поспаланко… Тръгвай, убий го, чакай ме после тук. Ние отиваме по нашата работа.

Не промълвих, препасах се, препуснах, накъдето ми посочи една пастирка. Стигнах под върха до пещерата, където бил живеел. Пристъпих още, насочих меч, вдигнах кривак, назовах, призовах. Първо чух змейски шум от търкане на люспи, после се показа люспеста глава. Замерих я с кривака и макар да не ми се вярваше, не само я улучих, ами я смазах. Чу се ревът на останалите две глави и змеят „колкото три крави“ се показа цял навън, размятал огньове и искри… Разбрах, защо се присмиваше Ветра. Това беше дете. Зло, разглезено от мекушавите си съседи, лакомо змейско дете. Беше се ояло-разгевезило то тук, мяташе неумело огъня си, наистина, опърли суровите овчи кожи, повити връз мене, налиташе от въздуха отгоре ми… Извадих меча, пристъпих два пъти, отрязах другите назлобени глави…

Кръвта течеше като лава край мен, седнах, зачаках да изстине. Зад мен чух пастирката да гълчи и да се радва. Седна до мен, зелената кръв се спече, главите изстинаха. Пастирката взе сплесканата глава, аз — двете отсечени. Заспускахме се през димящата зелена киша от сняг и кръв към селото.

— Ако беше ти, Радота, дошъл по-рано, бате щеше да е жив — подсмъркна пастирката. — Били сме глупави тука да го траем тоя пикльо. А ти имаш ли си жена? Докато сбирахме билки под снега посред нощ, жените дърдореха, че си щял да си вземеш някоя… — и промърмори, уж на себе си. — Ама аз съм най-млада!

— Ти си много млада, ти за моя син ставаш, момичке! — и тя веднага:

— А той защо сам самотува? Хвалиш си го ти като баща, ама — да не е запънат-кекав някой? Гледам те — ти си хубав, дъщеря ти хубава и тя, той ще да е някой, дето вземе ли ме, ще се пукнат да ми завиждат. Те тука много завиждат. Трябвало да чакам първо те да си били намерели мъже, да си били вземели по един, че чак тогава аз да се съм се била поогледала! Ще си вземат те! Да не са круши това, наредени на полица? Досега какво са правили, а, да ги питам аз! Ама — как да ги питам, не смея, то те ще вземат да овършеят с мене кошарата! Нищо не са направили! Щурали се щурави! Че сняг — сняг! Кажи сега, като идваш отдалече, видял си път, чул си свят, дали са те прави?