Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 19

— А Перун?

— Перун вятър го вял, песни му пял… Не му е до нас сега, знаеш ти, че надалече се бие за себе си, за нас, за света…

— Знам. Научихме и ние за Перун. А за Перо може да е така, чичо, може и да не е.

— Е, ти знаеш, път си видял, свят си чул.

— И той толкоз знае, но с такива като тебе умира да се мае… — Ветра, моята, се появи. Сега я разгледах. Бяла, руса, цъфнала ябълка, узряло жито, мляко, вино, огън, жупел, високи скули, сини очи, строгост, подбив, мащерка, кукуряк — много думи, малко казвам: красавица, та красавица, да видиш ти, братко мой! Идеше ми да се усмихна, радостно ми стана, че ето такова злато и сребро е дъщеря ми, хем май дръпната и избухлива.

Къде си била, Ветро, досега?

— А ти какво знаеш, момиченце? — благо попита стопанинът ни.

— Знам, че тук си въдите змей, но не смеете думичка да обелите за него, това знам!

Чичото потъмня и посивя.

— Не те е пращал баща ти на змей в пещерата, не въобразяваш какво е… Затова си мълчим, не че ни е страх… Не знаем как да му излезем, как да го спрем.

— Аз пък може и да знам!

— Вейница ли си?

— Знам ли каква съм! Но да живеех тук, при вас, нямаше да търпя змейско тегло. Аз хич никакво тегло не трая! Ние сме всички такива! Вие от де сте се пръкнали…? Кажи за змея. Какъв е, как изглежда?

— Голям е колкото три крави. Люспите му жълти и червени, трите му глави малки, на шии, като на лебеди, дълги, очите му зли.

Ветра се засмя.

— Ти на това змей ли му викаш? Слушай, намери ми няколко момичета, ама не свити шушулки, а смели булки, ха-ха!

— За какво са ти? — тревожно се размърда дядото. — Че те не останаха…

— Ще ровим в снега, нощес, тук наоколо и в гората наблизо…

— Всичко е измръзнало, какво ще търсите?

— Мръзнало-немразено, скрито и запазено…

— Тревожно говориш момиченце, но види се, баща ти е добър и свят човек, та ми се иска да помогна. Ще ти сбера моми и булки, де що са ни останали.

— Ти как разбра, че ми е татко този? — попита Ветра подозрително, старецът се засмя:

— Че то едноок да си, пак ще видиш, че си ти бащичко!

— Разбрах, добре. За баща ми очи имаш, за змейовете нямаш! Лъже ви този, ей! Да знаете! Истинският змей е по-надалеч, чичо! Нищо не сте опитали с него!

После останахме сами с Ветра. Старецът отиде да сбира жените.

— Ей, че ударени хора! То пък толкоз да не смееш, толкоз да се свиваш. Тия са от майки костенурки и бащи охлюви!

Слушай сега. Яж, почини, утре в тъмницата още отиваш, убиваш този змей, носиш му главите. Трябват те. Ще ти кажат тукашните къде е, не може да е далече. Аз съм забравила къде му е пещерата, бях малка, не разбирах тогава…

Гледай ти!

— Агна тогава носеше нещо, беше после без него. Сега знам, че е било змейско яйце. Май й го даде баба ми — майка й, но не помня добре.

— Кой я е пратил?

— Който е трябвало. Не сега — малко знам още. Татко, трябва да го убиеш, това е. Както го казват, личи, че е само змейче. Пак си е опасен, пак ще те подпали, та ще изгориш като шишарка, знаеш. Но това е една стиска нишки само. После къделята се разприда нататък: убиеш ли го, баща му ще ни дойде на гости. Било тук, било там, дето живееш. Или дето отидем… Той ни трябва, него си видял да стъпква Перо. И трябва да убием и него. Аз знам как. Може би знам, може би наполовина… Но без тебе не може, разбира се.