Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 17

— Добре, кажи си цената, Агно!

— Аз ти казвам какво и що, ти жениш Перо за нашата дъщеря!

Млъкнах. Леденият вятър и думите й ме блъснаха назад.

— Каква наша дъщеря!

— Гърненце, учиш ли, научаваш ли се на нещо, то си има цена! Винаги. Знаеш на какво те научих. И цената ми беше ей тази наша дъщеря. Ти зяпаше другаде, сдобих се с дъщеря по лесния, по самодивския начин. По лесния, защото беше хем загубен, хем труден. И сега искам да станем двойни роднини, ха-ха. Хайде, мисли! Едно време не се бавеше… виж сега какво хубаво похлупаче съм ти намерила!

Помнех. Заведе ме в гората. Без Друда. Приспала я с някоя незнайна билка. Води ме Агна по самодивските хорища, показа ми нощните самодивски празници край езерото и по реката. Научи ме да смуча нектар от цветята, да се радвам на пеперудите, научи ме на всичко скрито-покрито, в нас всички вшито. Смееше се високо. Увличаше ме, унасяше ме, пропълзявах и плувах в подмолите на незнайни пещери от срам и копнеж. Изсмуквах сладко от нея властта си, овладявах смеха й. Колко лесно се поддаваше на тези непознати неща, неведома криеница! А аз как привично се носех!

Събудих се далеч от брега, от тайните ни игралища — далеч от пролетта, в която бяхме тръгнали. Друда ме намерила заспал чак оттатък езерото. Свестила ме със заклинания. Отдавна беше. Оттогава Агна спря да идва при нас и не я видях повече. Но ако наистина имаме дъщеря, то тя е братовчедка на Перо, ето какво казваше Агна с „двойни роднини“, ето как ми се подиграваше.

— Помогни! Сега разбирам защо Влас ми казваше „клин клин избива“…

— Той пък Влас за едно казва, за десет не приказва! Знаеш вече какво искам! На тебе все да ти се помага!

— Проклета да си!

— Прокълната съм вече! Не ме ли виждаш къде съм? Нямам връщане назад. Онези поляни ги няма, няма го езерото, ти като не се сети, друг ми открадна дрехата, не съм вече самодива. Чукам гръсти, пера на пералото, влизам в стана — като всички съседки на село. Е там, долу. Четири деца имам, живи-здрави. И те мръзнат сега. Но пред каквото съм си наумила — не преде ни враг, ни сила!

— Върни си думите!

— Дума се не връща, само се впряга, а от свят се не бяга!

— Много знаеш, Агно…

— Знам много неща отпреди ти да ме знаеш, Раджиха, виждаш го, ама все да си ни лук ял, ни чесън дъвкал… Казват хората — да беше, то поне да се знаеше на какво миришеш!

— Къде е дъщеря ти?

— Нашата дъщеря.

— Къде е!

— Където трябва.

— Ти говорѝ сега.

— Че като светнеш с меча, да си дундуркам главата в скута? Нали? За толкова — имаш акъл! Радота, върви след западния вятър, усещай го. Щом утихне, спри. Чакай го пак да задуха. Наближиш ли мястото, пращам дъщеря ни. Тя ще ти каже другото. Може и да победиш змея, макар че си с ръце замесен, с люлка на небеса отнесен… От добрина крехък-кекав, та рохък-рехав. Ще я ожениш после за Перо, нашата, ако си я изровиш луковицата от земята. Колкото изпито, толкова платено! Може да успееш… Побързай, зъбите ми тракат. Знаеш, че и друг начин имам да те склоня.