Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 16

Влас изникна след десет дни край далечния край на замръзналото езеро.

— Търсиш ме — каза той. — Започваш да разбираш…

— Да. На седем педи под земята е!

— Жив е.

— Знам, но не може да се върне на нашата земя. Посъветвай ме. Ще намеря змея, но не знам дали ако го победя и убия, ще помогна на Перо.

— Не говори за Перо, Перо е божи син. Говори за другите хора по света, щом си Раджиха нарочен… Не се сещаш да ги споменаваш често. Или някога… — Влас си пусна злобната усмивка. — Клин клин избива, Радота.

— Това ли ми казваш само?

— Не ти ли стига? Ти все искаш някой да ти разпреде цялата къделя! Не ти е дадено малко, Раджиха… Затова ти е и такова името, Раджиха Руенита Радота! Добре, ще ти кажа още. Светът ни гние!

Влас започна да се разтапя, стана прозрачен като ледена висулка:

— Когато боговете са много, понякога истината е недостатъчна.

— А змеят? Той чий е? — Влас извърна прозрачно ледено лице, загледа се надалече. Скоро изчезна съвсем.

Глава 9

Агна

Мислех, докато яздех безспир из пущинаците. Прекосявах откраднатата от змея есен, под копитата на Белур се носеха вихрушки от ледени късчета… Не можех да се върна у дома, докато не извадя Перо от пръстта. Затова — змеят!

Намерих най-затънтените кътчета и пещери в далечната планина, където Страхил Ведмака и Чародей Качо гадаха, че може да го открия. Бродех из мрачните скали, струпалищата камънаци.

Нещо мръдна до една скала. Препречих кривака срещу сянката, чух подигравателен кикот:

— С този кривак да идеш да плашиш някой ведмак! — познавах гласа… — Добра среща, Радота, само снегът ме е подслонил тук, но ела, заповядай… хи-хи!

Как да не я позная! Агна, самодивата. Някога, като отивахме с Друда на далечното езеро, тя се надигаше от водите, идваше при нас. Разваляше ни игрите, плашеше ни с голотата си, присмиваше се на нашата невинност и наивност. Винаги с нещо скришно в себе си. „Глупачета без похлупачета“ — ни казваше. Гонеше се с нас, смееше се, подиграваше ни се, спяхме заедно, завити с есенна шума. Показа на Друда отровните билки, гъбите. На мене ми показа тайните на водите и поляните… Беше момичка тогава, сега я видях — зеленикава, руса, красива, грозна. Такава сигурно е лудостта, така трябва да изглежда Чума Мория. Самата Мора… Скришна като тях. Влас не ми я е споменавал, но Перун веднъж бил метнал светкавица по нея. Бил останал белег под лявата й гърда. Защо — не казваха… Но после е било, не съм го виждал в ония дни…

— Де ти е Перко — под земята треперко?

— Да млъкваш, мръснице!

— Хе-хе, аз ли съм мръсница? А ти си светица? Не те ли наболва понякога? Ей тука под реброто и малко зад челото?

— Плачеш да те убия! Отдавна е трябвало!

— Ама сега не ти стиска, защото само аз знам в трите свята как може да се откопае онази луковица, дето трепериш над нея… Хайде де, убий ме! Бездруго зъзна.

— Нещо зло си намислила, а знаеш как да освободя Перо. За хората не мислиш ли? Светът мръзне.

— Не, този път — нещо хубаво намислих! — Тя се засмя високо, снегът почти я скри от мене. — Нещо чудно хубаво съм намислила…