Читать «Децата на Перун» онлайн - страница 14

Така излезе, да, те бяха. Ето че времето най-сетне ги настигаше, както бях предположил.

Танцуваха си в мрака с опнати шии, белееха се. Същински суетни глупави лебеди! Взирах се, не виждах Страшо. Перо ми направи знак по смисъл — да ги избием ли? Колебаех се. Ясно, че можех, но първо трябваше да знам, наоколо ли е Страшо, какво са те всъщност. Вглеждах се, изведнъж Перо ме ритна, посочи ми с глава, засмя се… Погледнах натам — да, видях и аз, напуши ме и мен смях, хитър си беше моят Страшко…

В мрака прелитаха светулки… Но тия, да видиш ти, братко мой, бяха направили два неподвижни кръга… Издигаха се, спускаха се, все като две кръгчета над къпинака срещу нас.

— Ние така сме си играли с него… Смачкваме светулки и си даваме знаци нощем. Той е, друг не може да е! Какво сега?

— Сега чакаме. Виж, че не ни вика, само ни показва, че е тук…

— Какво ще чакаме?

— Да видим в какво ще се превърнат глупавите лебеди, кой се крие отдолу.

Зачакахме. Лебедите танцуваха, крякаха-врякаха, но един по един мушваха глави под крилата си, заспиваха.

Перо запълзя към къпините, хем му бях казал да не мърда! Светулките примигваха, вече не всичките, но там си беше Страшко.

Мечокът диво изрева. Скочих, лебедите се осветиха със синкава светлина, почнаха да се сбират близко и плътно един до друг, навириха шии, преплетоха ги… Ставаше, каквото чаках — лебедите се преобразяваха, явяваше се истинското чудовище. Засвети смътно зелено и виолетово, лъхна-дъхна жега: познах, че пред нас е змей. Змей от Дълбините. Възправяше се, с още олюлени три глави. Гледах къде е Перо, Страшко беше изчезнал, разбира се… И аз се забавих, и Перо, не мога да си го простя до ден-днешен!

Перо сбърка, аз сбърках, съдбата ни се спъна!

Мечокът търти натам с разлюляно тяло, с настръхнала козина, наближи, изправи се на задни крака — змеят се пресегна, разпра го, изтърбуши го само като мръдна…

Перо твърде късно извади меча си. Змеят го наближи миг по-рано, удари го с лапа, настъпи проснатото му тяло. Трите глави се извиха, разнесе се тригласен победен рев.

Аз знам защо се забави милият ми Перо. Търсеше Страшо той да го измъкне и спаси. Заради братството-побратимството сам пострада!

Заби го змеят на седем педи под земята… Ех, Перо! Просто изчезна под сцепената земя. Змеят направи крачка напред да го стъпче докрай, но го нападнах странешком с кривака си, млатнах го в люспестия хълбок, главите избълваха огън и рев, обърнати към мене, но и аз като Влас се бях понаучил да се местя в миг на друго място: изскокнах пак в света ни от другата му страна, пак го праснах в хълбока… Нямах време за по-силна магия, разхълцах го само, разлюлях го. Изтеглих меча, клъцнах крака му. Бях целият в пот от страх да не съм бавен. Змеят изхълца пак, разпери крила, големи колкото гумна, вдигна се, стрелна се, изгуби се, остана миризма на пърлено и колендро, малко зелена змейска кръв…

Страшко, детето ми, се показа отсреща, двамата се метнахме да дирим Перо.

Перо като в гроб, под земята забит… Знаех какво ще стане сега. Страшко се досети и той: