Читать «Децата на Метусела» онлайн - страница 2

— Чакаме отговор! — чу се глас. — Животът е кратък… но годините са дълги.

— Не и докато не настъпят лошите дни — отвърна Мери.

— Понякога се чудя, дали наистина е така! — отвърна гласът с охота — Добре, Мери. Проверих те! Всичко е наред!

— Томи? Ти ли си?

— Не. Аз съм Сесил Хедрик. Контролните ти уреди изключени ли са?

— Да. Поемай управлението.

Седемнадесет минути по-късно колата се движеше по повърхността на подземното езеро, заемащо по-голямата част на изкуствена пещера. Когато най-сетне я изведоха на брега, Мери излезе, поздрави охраната, след което продължи през тунел до голяма подземна зала, където се бяха настанили около 50–60 мъже и жени. Побъбри с тях, докато от един часовник не удари полунощ, после се качи на трибуната и се обърна с лице към присъстващите.

— Аз съм на 183 години! — заяви им тя. — Има ли измежду вас някой, който да е по-стар от мен?

Никой не се обади. Тя изчака достатъчно дълго, след което отново поде.

— Тогава, както е прието, обявявам събранието за открито. Искате ли да изберете председател?

Някой от публиката се прокашля дрезгаво, после се чу глас:

— Продължавай ти, Мери!

И тъй като други не се обадиха, тя наистина продължи.

— Много добре!

Изглежда бе безразлична към честта, която й оказваха. Всъщност, отдавна бе свикнала. А и събралите се като че ли споделяха нейното непринудено отношение — атмосфера, която тя умееше да създава — без припряност, освободена от напрежението на съвременния живот.

— И така, събрали сме се, както обикновено — започна тя — за да обсъдим нашето всеобщо добруване, както и добруването на нашите братя и сестри. Има ли сред присъстващите представители на Фамилиите, които да носят съобщения от своите семейства? Или може би някой ще иска да говори от свое име?

Някакъв мъж привлече вниманието й. Стана и заговори високо.

— Аз съм Айра Уидъръл и говоря от името на Фамилия Джонсън. Преди около два месеца пак се събирахме. Попечителите сигурно са имали причина. Ще ми се да я чуем.

Тя кимна с глава, обърна се към спретнат, дребен мъж на първата редица.

— Джъстин, ако обичаш, моля…

Спретнатият, дребен мъж се изправи и се поклони сковано. Изпод зле скроената му шотландска поличка се подаваха измършавели крака. Погледът и поведението му бяха като на отдавна застарял, сух и закостенял държавен служител, но естествено черната коса и цветът на кожата му, от които лъхаше стабилност и здраве, свидетелстваха, че той бе в разцвета на силите си.

— Джъстин Фут — изрече той ясно. — Казвам се Джъстин Фут и говоря от името на попечителите. Изминаха цели единайсет години, откакто Фамилиите решиха да експериментират и да уведомят обществеността, че сред нея живеят хора, чиято продължителност на живот надхвърля много тази на обикновения човек. Но се оказа, че има и други, доказали научната правдоподобност на подобна перспектива, тоест хора, които живеят два пъти по-дълго, отколкото е нормално за човешките същества…