Читать «Дете 44» онлайн - страница 9

На прага стоеше Андрей, лицето му беше издраскано, палтото засипано със сняг, а от носа му течаха кървави сополи. Ботушите му се бяха разпаднали и пръстите му стърчаха. Оксана се хвърли към него.

— Къде е брат ти?

— Той ме изостави.

Андрей заплака. Не знаеше къде е брат му. Не разбираше какво е станало. Не можеше да обясни. Знаеше, че майка му ще го намрази. Знаеше, че вината ще е негова, макар да бе направил всичко както трябва, а брат му го беше изоставил.

На Оксана ѝ секна дъхът. Избута Андрей встрани, изскочи навън и погледна към гората. Нямаше и следа от Павел. Може би е паднал и се е ударил. Може би има нужда от помощ. Тя изтича обратно вътре, отчаяна да получи отговор, и видя Андрей да стои до тенджерата със супата с лъжица в ръка. Хванат на местопрестъплението, той погледна глупаво майка си, а от устните му капеше картофена супа. Обзета от гняв — гняв към мъртвия съпруг, към изчезналия син — тя събори Андрей на земята и набута лъжицата в гърлото му.

— Когато издърпам лъжицата от устата ти, ще ми кажеш какво се е случило.

Но щом издърпа лъжицата, той се закашля. Ядосана, тя отново натика лъжицата в гърлото му.

— Ти, безполезно, тромаво, глупаво момче. Къде е синът ми? Къде е той?

Издърпа отново лъжицата, но той плачеше и се давеше. Не можеше да говори. Продължаваше да плаче и да кашля и тя започна с юмруци да го блъска в гърдите. Спря, защото забеляза, че супата ще изкипи. Изправи се и я издърпа от огъня.

Андрей скимтеше на пода. Оксана го погледна и гневът ѝ се стопи. Беше толкова малък. И толкова много обичаше по-големия си брат. Наведе се, вдигна го и го сложи да седне на стола. Загърна го с одеяло и му напълни купа супа, щедра порция, много по-голяма, отколкото получаваше обикновено. Опита се да го храни с лъжица, но той не отваряше уста. Не ѝ вярваше. Подаде му лъжицата. Той спря да плаче и започна да сърба супата. Изгълта я. Тя напълни купата повторно. Каза му да яде бавно. Той не ѝ обърна внимание и изяде и втората купа. Много тихо тя го запита какво се е случило и се заслуша в разказа му за кръвта в снега, за разпилените съчки, за изчезването на брат му и за големите следи. Затвори очи.

— Брат ти е мъртъв. Взет е за храна. Разбираш ли? Както вие преследвахте котката, някой е преследвал вас. Разбираш ли?

Андрей мълчеше и гледаше втренчено сълзите на майка си. Беше ясно, че не разбираше. Видя я как се изправя и излиза от къщата. Чу гласа ѝ и изтича до вратата.

Оксана беше коленичила в снега и гледаше към пълната луна.

— Моля те, Господи, върни ми сина.

Само Бог можеше да го върне у дома сега. Не молеше кой знае за какво. Нима Бог имаше толкова къса памет? Тя бе рискувала живота си, за да спаси камбаната му. И в замяна искаше само сина си, смисъл на живота ѝ.

Няколко съседи се подадоха от вратите си. Гледаха Оксана. Слушаха виковете ѝ. Но нямаше нищо необичайно в тъгата ѝ и хората бързо се прибраха по къщите.

Двайсет години по-късно 

Москва

11 февруари 1953 г.