Читать «Дете 44» онлайн - страница 10

Снежната топка уцели Жора в тила. Той бе изненадан, а снегът се разпиля около ушите му. Някъде отзад чуваше малкия си брат да се смее, да се смее високо — горд от себе си, горд от попадението, макар то да бе щастлива случайност. Жора изтръска леда от яката на якето си, но няколко късчета вече се бяха прокраднали надолу по врата му. Топяха се, плъзгаха се по гърба и оставяха хлъзгави следи от студена вода. Измъкна ризата от панталоните си, протегна ръка, доколкото успя, и изхвърли леда.

Като не можеше да повярва в безразличието на по-големия си брат — който беше зает с ризата си, вместо да се интересува какво прави противникът му — Аркадий не бързаше и оформяше снега на топка, като прибавяше шепа след шепа. Две пълни шепи и снежната топка се превърна в несполучлив удар: тежка за хвърляне, бавна във въздуха, която лесно можеше да се избегне. Дълго време правеше грешката да оформя прекалено големи топки. Въздухът убиваше скоростта им и вместо да нанесат по-силен удар, те почти винаги се разпадаха и дори не стигаха до брат му. Двамата с Жора често играеха на снежни топки. Понякога се присъединяваха и други деца, но обикновено бяха само двамата. Играта започваше случайно, но ставаше все по-състезателна с всеки удар. Аркадий никога не печелеше, ако в тази игра изобщо можеше да има победител. Винаги беше победен от скоростта и силата на хвърлянията на брат си. Игрите свършваха по един и същи начин: с разочарование, капитулиране, обида или по-лошо, с плач и изблик на ярост. Не му харесваше, че винаги губи, най-вече не му харесваше, че винаги се гневи от това. Единствената причина да продължава да играе беше увереността му, че днес ще е различно, че днес ще спечели. Приближи се, но не твърде много: искаше ударът да се брои. Ако бе съвсем отблизо, хвърлянето не се смяташе.

Жора видя твърде късно летящата бяла топка, описваща дъга във въздуха, не прекалено голяма, но не и прекалено малка, точно такава, каквато брат му би хвърлил. Не можеше да направи нищо. Ръцете му бяха зад гърба. Трябваше да признае, че малкият му брат е способен ученик.

Снежната топка го удари по носа, разби се и залепи със сняг очите, носа и устата му. Той отстъпи назад, лицето му бе покрито с ледена кора. Изстрелът беше съвършен — това бе краят на играта. Беше победен от по-малкия си брат, момче, което нямаше дори пет години. Едва сега, когато загуби за първи път, оцени важността на победата. Брат му отново се смееше — правеше го показно, сякаш снежната топка в лицето беше най-смешното нещо. Е, той поне никога не злорадстваше, както Аркадий сега; никога не се смееше толкова много, нито изпитваше такова задоволство от победите си. Момчето имаше нужда от урок, трябваше да бъде поставено на мястото му. Беше спечелило една игра, това беше всичко: щастлива, незначителна игра, една от стотиците, не — една от хилядите загубени. И сега се преструваше, че са равни, или по-лошо, че е по-добър от него? Жора клекна, зарови ръце в снега, стигна чак до ледената земя отдолу и загреба шепа замръзнала кал, мръсотия и камъни.