Читать «Дете 44» онлайн - страница 8

Стигна до падналото дърво, около което бяха разпилени клони, а наоколо личаха следи — някои дълбоки и големи. Снегът беше червен. Андрей гребна шепа и го разтри между пръстите си. Снегът се превърна в кръв.

— Павле!

Не спря да вика, докато гърлото не го заболя и гласът му не секна. Разплака се, искаше да каже на брат си, че може да вземе своя дял от котката. Просто искаше брат му да се върне. Но всичко беше напразно. Брат му го беше изоставил. И той бе останал сам.

* * *

Оксана беше скрила торбичка стрити на прах царевични стъбла, куча лобода и сушени обелки от картофи зад тухлената пещ. По време на обиските в нея винаги гореше слаб огън. Проверяващите, изпратени да се уверят дали не крие зърно, никога не се завираха в пламъците. Не ѝ вярваха — защото изглеждаше здрава, когато другите бяха болни, като че ли да бъдеш жив беше престъпление. Но не намираха храна в къщата ѝ, не можеха да я заклеймят като кулачка, богата селянка. Вместо да я разстрелят веднага, я бяха обрекли на бавна смърт. Вече беше разбрала, че не може да ги победи със сила. Преди няколко години организира съпротива в селото, когато беше обявено, че са изпратени хора да свалят църковната камбана, за да я претопят. Тя и четири други жени се бяха заключили в камбанарията, биеха камбаната непрекъснато и не даваха да я отнесат. Оксана викаше, че камбаната принадлежи на Бога. Можеха да я застрелят, но мъжът, който беше началник, реши да пощади жените. След като разбиха вратата, той каза, че са му заповядали само да вземе камбаната, и обясни, че металът е необходим за индустриалната революция на страната. В отговор тя се беше изплюла на земята. Когато държавата започна да взема зърното на хората с твърдението, че то ѝ принадлежи, Оксана вече беше поумняла. Вместо да показва сила, се преструваше на покорна и съпротивата ѝ стана тайна.

Тази вечер семейството щеше да има угощение. Разтопи буци сняг, сложи водата да заври и я сгъсти със стритите царевични стъбла. Добави кокалчетата от бутилката. След като се свариха, ги стри на брашно. Разбираше, че избързва. Павел още не беше се върнал. Но беше сигурна, че той ще успее. Макар Бог да ѝ беше изпратил изпитания, но ѝ беше дал син да ѝ помага. Заричаше се да не се ядоса дори той да не хване котката. Гората беше голяма, котката малка, а гневът — напразно хабене на енергия. Опита се да се подготви за разочарованието, но не можеше да не изпитва радостна възбуда при изгледите за месо и картофена супа.