Читать «Ден по ден» онлайн - страница 2

— Видя ли как те наредих, Тинче?… — думаше често той. — Мене слушай и няма да сбъркаш!…

Тинка прави усилие да прецени не е ли наистина сбъркала, затваря за миг очи и клати глава. Хе, то се знае, че не е сбъркала! В паметта й се превърта животът допреди две години. Малката къщичка на сестра й при Захарната фабрика, сиромашията, всеки ден по-черна, плетачното ателие, дето работеха шест други момичета като нея. Те всички бяха минали вече през ръцете на нисичкия, шишкав стопанин, мина и тя по реда си. После онзи хубавец шлосер, който я водеше вечер на кино и след това в квартирата си. Най-после оная къща в центъра на града, дето една от другарките й я заведе в един празничен ден. Там идваха непознати господа, черпеха ги с хайвер, вермут и пасти и плащаха добре. Тя минаваше за ученичка в стопанско училище, можеше да се пооблече, да носи копринени чорапи, да купува шоколадчета на сестриното си момиченце. Докато една вечер нахълтаха стражари и цивилни, отведоха всички в полицията, държаха два дни момичетата и после ги интернираха. Ей тогаз случайно в коридора на полицията я видя нейният бъдещ покровител, агент от това градче, и успя да я настани тук. Всичко това й се струва сега много далечно, макар че нищо не е забравила. Сега тя беше спокойна, минаха много дни без тревоги, всичко се бе наредило добре. Агентът отдавна се бе загубил, но тя нямаше вече нужда от покровителство — опозна сама града и хората и така ден по ден се изнизваха едни и същи, сити, мързеливи, полутъмни, като стаичката й, която имаше прозорче само към коридора. Тя бе израснала вече, наля се, млада, едра, хубава жена, с ленив сластен вървеж, който привличаше мъжете. Беше си спестила дори и някоя пара, но сама не знаеше защо й са пари, освен за премени и да праща сегиз-тогиз на сестра си. Понякога, когато биваше сама нощем, някаква тегота я натискаше, ставаше й мъчно, без да разбира защо, спомняше си една пъстра басмена рокличка, с която ходеше в плетачницата, и заплакваше. На другия ден това минаваше и отново се занизваха ден по ден.

В коридора задрънква звънец, затропват ситни стъпки, отварят се врати. Мислите на Тинка се откъсват. Идеха гости в хотела и Ленчето, другата камериерка, която пристигаше от съседния град за панаира и когато се случваше повече работа — ги посрещаше. Смешно момиче беше това Ленче! С черна, къса над коленете рокля и жилести крака, които приличаха на бутилки с много тесни уста, винаги обути в черни копринени чорапи. Тя имаше съвсем тънко кръстче и с панделка на голямата си рошава, с оскубани вежди глава, приличаше досъщ на бързо насекомо, с учудено-оскърбен и в същото време закачлив израз на лицето. Те се спогаждаха добре двете, не си завиждаха и не си пречеха. Всяка си имаше свой периметър на работа: Тинка приемаше редовните гости на хотела и местните хора. Ленчето се занимаваше със случайните посетители и панаирджии.

Здрачава се. Дъждът все така ръми. Градецът цял е потънал във влага. Отсреща в бозаджийницата светва лампа. Тинка се изправя да затвори прозореца и изведнъж се засмива дяволито. Долу, при будката за цигари, стои възрастен, солиден господин, крадешком поглежда нагоре и прави таен знак. Един от местните богаташи — набит, с малко коремче, с постригани мустаци, добре облечен. Тинка му смига и отново се засмива. Тая сутрин тя беше на баня и така се случи, че от другата страна на чучура седнаха неговата жена с три-четиригодишното си момиченце заедно с жената на аптекаря. Тинка знаеше и двете жени от улицата, но никога не можеше да си представи, че без дрехи са толкова безформени и грозни. Аптекаршата — мършава и черна възрастна жена, със сбръчкана кожа и посивели, но червени в корените коси. Другата — млада, бяла, цяла космата, с увиснали гърди и корем надиплен и смъкнат. Само детенцето — крехко, розово като фарфор — приличаше на чудесна гола кукличка. Двете дами се спогледаха, преди да се настанят, казаха си нещо шепнешком, потърсиха с очи дали няма друго свободно място и най-сетне с недоволни, остри лица седнаха. През всичкото време, докато се миеха, те хвърляха бързи, враждебни погледи към младата жена, която забелязваше това и съвсем спокойно продължаваше да ги оглежда цели. Тя познаваше твърде добре съпрузите и на двете. Тоя, който беше сега долу, винаги тежък, неразговорчив, с шумно, похотливо дишане, с едри пари в единия джоб на панталоните, а в другия — верижка с куп раздрънкани ключове. Той беше щедър, внимателен, ней беше дори приятен. Аптекарят, поприведен, плешив, мазно усмихнат, с неприятно меки и топли ръце, които миришеха на болница и които брояха дребните пари като грамчета в аптеката. Тя гледаше жените сега, спомняше си как хайдушки се вмъкваха мъжете им в нейната стаичка и още по-дебнешком излизаха, разбираше тия съпрузи много добре и изведнъж се почувствува горда. Та кой ли мъж пък би могъл да хареса такива плашила!… Тя прибра косите си назад, погледна своите малки, запазени още гърди и се усмихна сама на себе си. В това време детето неочаквано се плъзна и политна да падне на плочите. Тинка скочи веднага, успя да го хване, ръцете й прегърнаха мокрото, нежно телце и без да съзнава, го притисна към себе си. Някакво старо, забравено чувство я заля като топла вълна. Така преди години тя къпеше в коритото малката дъщеря на сестра си и в гърдите й се издигаше нещо особено, неразбираемо, от което й се искаше да плаче, без да усеща мъка.