Читать «Ден по ден» онлайн - страница 6

Той я тупна по гърба, ухили се с ръждивото си небръснато лице, пое чантата и затропа по Стъпалата.

Минаха месеци — един, два, пет. Всеки нов беше по-дълъг от миналия. Понякога на Тинка й се струва, че това го е сънувала — никога тя не е мислила, че я чака нещо друго. Животът й по-рано, и сега винаги е бивал един и същ. Как така изведнъж всичко ще се промени? И все пак тя знае, че Каракаш не я излъга. Друг път дори си представя малко дюкянче с трикотажи в чужд град, дето никой не я познава, тя зад тезгяха, а в задната стаичка шум от плетачната машина, тоя познат, приятен шум, който беше забравила. В такива времена тя отива в стаичката си, ляга, затваря очи и й се ще да плаче и да се смее едновременно. После върши всекидневната си работа като в полусън, не се сърди, не се пазари дори с най-лошите клиенти, търпи с унесена усмивка в големите си кротки очи на млада телица.

На следния ден дъждът престава. Градчето се оголва — вехто, посърнало, като че изгнило. На панаирския мегдан привършват работата: нареждат стоката, гласят люлки, в разпънатия шатър на цирка коват нещо, мучат гладни говеда, разпрегнати до колата. Всичко е просмукано от студена влага, изглежда по-сиромашко и по-тъжно, но врявата и движението растат. Тинка на два пъти отскача нататък, цапа из локвите, гледа бараките, вагончето зад цирка с комин, който пуши, обикаля из улиците. Не я свърта никъде. Довечера Каракаш ще пристигне! Тия три дни тя ще има много работа, хотелът е претъпкан от гости… но това е за последно. След три дни — дюкянчето с провесени отвън пуловери, блузи и жилетки… Друг град, друг живот, който тя въпреки всичко не може да си го представи никак…

Привечер пристигна Шейтана, пътник на анилинови бои, помръзнал, но шеговит, както всякога. Млад, спретнат, с тренчкот и ръкавици. Глътва едно след друго два коняка, разтърква ръце и се навежда към Тинка:

— Как сме, госпожице Тинке? Едно коняче за компания?

Чукват се. Младата жена пита и него:

— А бе де остана Каракаш?… Всички пристигнахте вече, само него го няма…

— А, мосю Каракаш Червений ви интересува? Спокойствие. Иде с автобуса през Балкана. Вчера заран се видяхме. Пременен — купил си ново сетре с котешка яка!

Тинка се качва в стаята си, преглежда още веднъж сгънатите в платнено куфарче дрехи. Вечерта неусетно преминава в нощ. Долу ехти от врява и тропот. Тук, в една от стаите, се е разположила отделна компания — търговци на дървен материал и на говеда. При тях е Ленчето, курдисали са грамофон и от време на време избухват залпове смях. Ленчето вече два пъти иде да я вика — искат да отиде при тях.

— Хубаво де, ще дойда… Нека се нахраня и ще дойда… — отвръща намусено тя. Чоголно й е нещо тая вечер. Не й се щат нито приказки, ни шум, ни пияни мъже.