Читать «Декоратор (Специални поръчения — 2)» онлайн - страница 71

— Кой какъв е от тези? — попита Фандорин и посочи през прозореца служителите.

Лялин взе да докладва:

— Дебелият с фуражката е надзирател. Живее извън гробищната територия, няма нищо общо с полицейската морга. Вчера си отиде в пет и половина, дойде тази сутрин петнайсетина минути преди вас. Охтичавият дългуч е асистент на Захаров, казва се Грумов. И той дойде преди малко. С наведената глава е пазачът. Другите двама са гробари. Копаят гробове, кърпят оградата, изнасят боклуците, такива работи. Пазачът и гробарите живеят тук, на гробището, и може да са чули нещо. Но не сме ги разпитвали, изчакахме ви, както ни беше наредено.

Фандорин лично разговаря с тях.

Повика ги в къщата, първо им показа колта:

— Познат ли ви е?

Асистентът Грумов и пазачът Пахоменко дадоха показания (Лялин ги записваше с молив в протокола), че револверът им е познат — виждали същия такъв у доктора. А гробарят Кулков додаде, че не бил виждал отблизо „леворверта“, но миналия месец ходил да гледа как „дофторът“ пушка гаргите и бил с много точна ръка: а е гръмнал, а хвърчи перушина.

Снощните три изстрела на губернския секретар Тюлпанов били чути от пазача Пахоменко и гробаря Хрюкин. Кулков спял пиян и шумът не го събудил.

Двамата, които бяха чули гърмежите, казаха, че не посмели да излязат — знае ли човек на кого ще налети по нощите, а и не се чули викове за помощ. Скоро след това Хрюкин пак заспал, а Пахоменко останал буден. Според думите му скоро след гърмежите силно треснала врата и някой с бързи крачки се запътил към портите.

— Наострили сте уши, а? — попита го Фандорин.

— Че как — отвърна онзи. — Нали стреляха. Па и безсъница ме мори. Все разни работи ми се въртят в главата. До зори не мигнах. Кажете, пан генерале, онзи момчурляк верно ли умре? Такъв жив поглед имаше, па и разбран с простите ора.

За колежкия съветник се знаеше, че е винаги любезен и доброжелателен към нижестоящите, но днес Лялин не можеше да го познае. Той не отговори нищо на трогателните думи на пазача, а и не прояви никакъв интерес към нощните размишления на Пахоменко. Рязко му обърна гръб, през рамо нареди на гробарите:

— Вървете. Никой да не напуска гробището. Може да ми потрябвате. Вие, Грумов, ако обичате, останете.

Тц-тц-тц, все едно е съвсем друг човек.

Асистентът плашливо премига, а Фандорин го попита:

— С какво се е занимавал снощи Захаров? И по-подробно.

Грумов виновно разпери ръце:

— Не мога да знам. Егор Вилемович вчера беше много намусен, само ругаеше, а следобеда ми каза да си ходя. И аз си отидох. Дори не си взехме довиждане — той се заключи в кабинета.

— „Следобеда“ в колко часа ще рече?

— Към три-четири.

— „Към три-четири“ — повтори колежкият съветник, кой знае защо поклати глава и явно загуби всячески интерес към охтичавия асистент. — Вървете.

Лялин се доближи до Ераст Петрович, деликатно се покашля:

— Нахвърлял съм тук словесен портрет на Захаров. Искате ли да видите?

Но „подмененият“ Фандорин дори не погледна превъзходно изпълненото описание. Доста обидно беше това неуважение към служебното усърдие.