Читать «Дежурство на Титан» онлайн

Христо Пощаков

Дежурство на Титан

Челидзе смъкна слушалките от главата си, премигна разсеяно и без да ме удостои с поглед, забоде нос в устройството върху поставката пред пулта за далечна връзка. Пръстите му чевръсто сновяха из плетеницата от тънки кабелчета, поялникът се подчиняваше на умелите му ръце, свикнали да превръщат многобройните му идеи в конкретни уреди. Макар и без особено практическо значение, те имаха доброто свойство да функционират. Последните му творения бяха: генератор за подобряване на настроението, уред за премахване на сърбежи по тялото, електронен стимулатор против косопад и добилият печална слава детектор на зли кучета, който превърна автора си в мишена за насмешки. Безлюдната повърхност на спътника беше лишена от присъствието на тези общо взето добри животни.

Титан беше навлязъл в радиосянка на Сатурн и до края на дежурството едва ли щеше да се случи нещо особено. Челидзе упорито се занимаваше с поредното си непонятно устройство, а мен не ме свърташе на едно място. Гледката на ледената пустиня отвън ми беше омръзнала, бях изгубил интерес и към гиганта под нас, и към блестящите му пръстени. Умирах от скука, очаквах с нетърпение пристигането на транспортния кораб, да се върна на Земята.

Дълбоко под нас Джордж и Ямамото бяха потънали в спасителен сън. В съседство, в така наречената „зала за развлечения“, Петър и Мануел би трябвало да се забавляват, ако все още бяха способни на това. От шестте месеца престой, определени от психолозите като максимално допустими, бяхме изкарали пет.

Мрачната панорама на Титан угнетява. Нищожното слънце се промъква през мътната отровна атмосфера и скъпернически огрява мъртвата пустош наоколо; сивият полумрак лази по нервите, кара те да се чувствуваш нещастен. Трудно осъществимите връзки с родната планета също не подобряват настроението. Поради голямото разстояние, отговорите на нашите въпроси пристигат забавени, сякаш разговаряме с ненормални, които мъчително дълго умуват, преди да кажат нещо. Въпреки това, когато си лягаме, Земята завзема нашите сънища — красива и недостижима, съкровен кът на мечтите ни. Събуждаме се със съжаление, защото яркият й образ изчезва.

В компютрите на станцията се влива непрекъсната информация от спътници, сонди и роботи. Те обикалят, променят орбити, пъплят насам — натам, изобщо правят всичко възможно човечеството да задоволи любопитството си и да научи повече за този суров свят.

Около нас се намират съоръжения с висока надеждност. Непогрешимостта на тяхната автоматика, готова да коригира всяко наше неправилно действие, създава чувството за малоценност. Утешаваме се с мисълта, че вложените тук огромни средства изискват присъствието ни, дори от гледна точка на бъдеща „евентуална намеса“. Дежурствата убиват времето, но не помагат престоя да стане по-привлекателен. Челидзе единствен се чувствува по своему щастлив, а физиономията му красноречиво говори, че няма нужда от никого. Задоволството изписано върху нея ме раздразни и породи злорадо желание да наруша идилията му.

— Какво майсториш? — попитах с престорена невинност.