Читать «Деда Митрия» онлайн - страница 2
Добри Жотев
— Защо го влачиш, не те ли е грях от бога?
— Е па да го носим ли? — ядоса се Денко.
Деда Митрия нищо не каза, наведе се, взе Шаро в прегръдките си, безмълвно го понесе и още по безмълвно го спусна в гроба му. После го покри с останалата слама. Когато хвърлиха последната лопата пръст, старецът свали калпака си, извърна се на изток и тихо отрони:
— Прощавай, Шаро! Прощавай, чедо! Да беше светът като тебе, та свет да си светува!…
След церемонията всички се прибраха. Само старецът не влезе вкъщи, а поседна върху пъна, откъдето се виждаше цялото село. Седнах до него. На запад залязваше слънцето. Последните му лъчи сгряваха голия рид, по който се спускаха чарди говеда — връщаха се от паша. Наскърбен, деда Митрия положи длани върху коленете си:
— Обърна се сичко, дете!… Те, син ми е Сретко, а като да не ми е син. Изсушиха им се душите — мъзга немат! Като си помислим само що молби съм молел баща ми да ме пусне, да речем, на киселец у ливадите на Старо селище… Ако ме пусне, че идем, ако не, нема да идем — бащина дума закон.
А това Старо селище на душата ми е оживело. Там са събирахме моми и ергени от три села. Киселец берехме, китки виехме, оро правехме… — Старецът замълча пренесен в годините на своята далечна младост. Залезът огряваше лицето му и то придобиваше цвят на кехлибар.
— А ти, говорят, си бил голям хороводец — рекох му.
Деда Митрия ме погледна тъжно:
— Бех, дете! Ама що беше — беше… И голема севда имах — Раца Попова от Раковица. Само като я видех, очите ми изтичаха. Убавица над убавиците беше Раца. Ако сегашните моми ги претопиш, нема и четвърт Раца да излезне.
За моята севда знаеше само Гига кеманджията. Ама свиреше на кемане Гига, умрел да си, че станеш. С него двамината одехме за киселец у Старо селище. Он свири — я водим орото.
Дума не смеех да кажем на Раца Попова. Само понекогаш киселец заедно берехме. Понекогаш китки си разменяхме. Дума не думахме, ама очите сичко си беха казали. Тия Рацини очи, а̀ ме погледне, а̀ се удавиш у них.
Един път, неделя беше, ойдохме с Гига у Старо селище. Гледахме, пълно с ергени и моми от три села. Раца Попова и она там. На челото жълтичка вързала. Вързала я, а с нея като да се е родила. Продумах на Гига:
— Гледай, Гиго, гледай, едно слънце на небето, друго тука, на земята!
Гига погледна накъде Раца:
— Верно кажеш, Митрио, ама има и трето слънце.
— Къде е? — питам го.
А он:
— Ти си третото слънце, бог да те убие!
— Слушай — думам му, — днеска да свириш като що никогаш не си свирил! Я че водим орото!
Засвири Гига. А кемането му не свири — говори. Наловиха се мома до ергенин, мома до ергенин — убавиня! Водим орото, вием го като що се камшик у ръката вие и се къде Раца гледам. А па пусти Гига нали севдата ми знае, по едно време зема песен да съчинява:
