Читать «Деда Митрия» онлайн

Добри Жотев

Добри Жотев

Деда Митрия

Току-що влязох у съседите и кобилата Нецка изтупурка на двора — деда Митрия се връщаше от града. Както обикновено беше пийнал. Цялата му фамилия — син, снаха, внуци и внучки, бяха вкъщи. Не го виждах, но си го представях облечен в бялото менте, без ни най-малко петънце върху него, в дългата лилава дреха от старателно тепан шаек, със сурия калпак, наложен над високото чело. Всичко у него пленяваше и окото, и душата със своята чистота и хармония.

Деда Митрия беше вдъхновен поклонник на красотата. Понятията добро и зло, справедливост и неправда, честност и безчестие, нежност и грубост той събираше в две думи: „убавиня“ и „грозотия“. Сега, пристигайки от път, той пожела да се наслади на убавинята да излезе синът му Сретко и да го свали от Нецка. Да го свали, разбира се, не в буквалния смисъл, а просто в знак на почит към бащата да му подаде ръка при слизането. Но Сретко не излизаше. Старецът подвикна нетърпеливо:

— Сретко, излезни да ме стуриш от кобилата!

Отвътре синът отвърна иронично:

— Ни си болен, ни сакат, слезни си сам!

Деда Митрия се престори, че не е чул, и повтори молбата прочувствено:

— Сине-е-е, излезни да ме стуриш от кобилата!

Сега синовният ответ беше нервен и груб:

— Рекох ти, слезни си сам, от обикаляне по двора че направиш Нецка въртоглава!

Старецът отново преглътна изречената грозотия и повика най-големия си внук:

— Денко, излезни да ме стуриш от кобилата!

Денко отвори вратата, погледна навън и се захили:

— Айде, айде, ако си пил, не си баш пиян. Можеш сам да слезнеш.

Деда Митрия „не чу“ и неговите думи и продължи да призовава по старшинство внуците Илчо и Милчо, но все удряше на същия камък. Неполучил желаната убавиня, старецът се насочи към жените. Най-напред пак по старшинство повика снаха си Ценка. Тя се намръщи и не пожела да му отвърне. Премина към внучките Летка и Янка. И те не излязоха. Само се разсмяха в шепи.

Домъчня ми за човека и макар да не бях член на фамилията, тръгнах да задоволя желанието му. Но полуядосани, полуразвеселени, мъжете ме хванаха още на прага и не ме пуснаха да направя крачка. Като видя това, деда Митрия се смъкна сам от кобилата и пребледнял, подвикна с прочувствена горчивина:

— Какъв живот че живеете вие бре, щом не знаете що е убавиня, а? Какъв живот че живеете?…

Последва спонтанен, незлоблив смях. Старецът пребърса дребна сълзица от едното око и въведе Нецка в яхъра. На излизане обаче се натъкна на нова грозотия — докато го е нямало, престарялото им куче Шаро беше умряло и сега лежеше захвърлен на торището. Около трупа му бръмчеха рояк мухи. Потресен от гледката, деда Митрия застана до кучето и занарежда като оживяла съвест:

— Питам ви: Шаро беше ли куче на место!? Беше! Вардѝ ли Шаро от лоши ора къщата? Вардѝ! Служѝ ли верно и честно? Служѝ! Питам ви защо Шаро е на бунището?

Смехът секна. Мъжете направиха сериозни лица — нямаше как, налагаше се да погребат кучето. Иначе старият щеше да ги пощури. Сретко мълчаливо изнесе от мазата търнокоп и лопата, определи място за гроб оттатък торището и повика останалите. Редуваха се и за кратко време изровиха яма. Деда Митрия ревниво следеше работата им. Когато всичко беше готово, донесе слама и я постла в дъното на гроба. Денко помъкна Шаро към последното му жилище, но старецът възнегодува: