Читать «Двор от крила и разруха» онлайн - страница 363

— До няколко дни — намеси се сухо Мириам. — Веднага щом ранените са готови за път.

— Добре — отговорих аз.

Всички вкупом се взряха в мен. Аз преглътнах.

— Тоест… не че искам да си вървите… — В очите на Мириам проблесна хумор. Усмихнах се насреща й. — Радвам се, че сте тук. Защото ще свикам среща.

* * *

Само ден по-късно… Нямах представа как успяха да организират нещата толкова бързо. Просто им разясних какво съм наумила, какво трябва да направим и… Рис и Дракон се погрижиха за останалото.

Нямахме подходящ терен за срещата — в лагерите още цареше същински хаос. Ала се досетих за едно място, намиращо се на няколко километра от нас.

И докато слънцето залязваше, а полуразрушеното имение на семейството ми се пълнеше с Велики господари и принцове, генерали и командири, човеци и елфи… Все още не намирах думи да изразя удивлението си от това, че всички можехме да се съберем в огромната всекидневна — единствената запазена стая в някогашния ми дом — и да проведем подобна среща.

Спала бях цялата нощ дълбоко, непробудно… с Рис до себе си в леглото. Не го пуснах, докато зората не се просмука в шатрата ни. Чак тогава си припомнихме, че лагерите бяха пълни с кръв, ранени и мъртъвци. И че трябва да организираме среща между всичките ни армии, лагери и народи.

Отне ни цял ден, но в края му с Рис и останалите вече се намирахме в разрушеното фоайе на имението ни. Полилеят представляваше купчина изпотрошено стъкло върху пукнатия мраморен под зад нас.

Първо пристигнаха Великите господари, като най-отпред изникна Берон.

Той дори не надзърна към сина си… който всъщност не му беше син. Люсиен, застанал от едната ми страна, също не отчете появата му. Нито пък тази на Ерис, крачещ плътно зад баща си.

Ерис беше осеян със синини и позараснали рани, което ме наведе на мисълта, че сигурно е бил в ужасно състояние след края на вчерашната битка. От едната му буза чак до средата на шията се спускаше жестока резка. Като я видя, Мор изсумтя доволно — или пък от разочарование, задето раната не се бе оказала фатална.

Ерис продължи, сякаш не я беше чул, но поне не й отвърна с агресия. Вместо това кимна на Рис.

Безмълвно обещание: скоро. Скоро Ерис щеше да вземе онова, по което копнееше, и щеше да изиска услугата, която му дължахме.

Никой от нас не кимна в отговор.

Най-малкото Люсиен, безкомпромисно решен да не обръща никакво внимание на най-големия си брат.

Но докато Ерис минаваше покрай него… Можех да се закълна, че в беглия му поглед към Люсиен се таеше нещо като тъга — разкаяние.

Тамлин прекрачи прага секунди по-късно.

Вратът и рамото му бяха превързани. И на тази среща идваше сам.

Зачудих се дали знаеше, че нашата разрушена къща бе купена с парите, които той самият бе дал на баща ми. Благодарение на великодушието, което бе проявил към семейството ми.

Тамлин дори не погледна към мен.

Погледна към човека от лявата ми страна. Люсиен.

Люсиен пристъпи напред с гордо вдигната глава и металното му око забръмча приглушено. Сестрите ми вече бяха във всекидневната, готови да отведат гостите ни до отредените им места. Така внимателно подбрани.