Читать «Двор от крила и разруха» онлайн - страница 351

Великият господар на Деня беше окъпан в кръв, златистите му пера — обгорени и съдрани на места, но той продължаваше да се бори срещу хибернския командир, който си оставаше непокътнат. Със спокойно лице. Сякаш знаеше, че днес може да надвие Хелион Заклинателя.

Пак полетяхме в дъга през бойното поле. Към Бриаксис — и той още се биеше, подкрепяйки човешката армия на Грейсън. Като черен облак им проправяше път, бранеше ги. Бриаксис, олицетворението на страха, закриляше простосмъртни.

Минахме покрай Дракон и някаква чернокоса жена с кожа като тъмен мед. Двамата се бореха срещу…

Юриан. Воюваха с Юриан. Дракон имаше да урежда древни сметки с него — Мириам също.

Прехвърчахме толкова светкавично покрай тях, че не можах да чуя какво говореха, не можах да видя дали Юриан се съпротивляваше, или просто опитваше да отблъсне атаката им, докато им обясняваше нещо. Мор изскочи отнякъде — окървавена, с ранен крак — и им се разкрещя, но тяхната свада бе най-малкият ни проблем.

Защото армиите ни…

Хиберн ни надвиваше. Щяха да се справят дори без краля, дори без Котела. Пламът, който кралят бе разпалил в тях, вярата им, че са били онеправдани, забравени… Щяха да продължат да се бият независимо от всичко. Никакъв компромис не беше в състояние да ги усмири; само пълното възвръщане на онова, върху което още смятаха, че имат права, че заслужават.

Бяха твърде много. Толкова много. А нашите сили се изчерпваха.

Котелът подемаше и подемаше шеметния си полет, отдръпвайки се към черното си тяло.

Отнякъде проехтя болезнен рев — рев, който разпознах, дори излязъл от различно, чудовищно гърло.

Рис. Рис…

Грохваше, нуждаеше се от помощ…

Котелът се всмука обратно в себе си и аз отново се озовах на върха на онази канара.

Пред Амрен, която ме пляскаше по лицето и крещеше името ми.

— Глупаво момиче — изписка тя. — Не му се давай!

Рис беше ранен. Рис губеше битката…

Скочих обратно в тялото си. Ръката ми остана върху Котела. Като жива връзка. Но сега, когато и той се беше върнал в себе си… примигнах. Можех да примигна.

Амрен въздъхна.

— Какво, по дяволите…

— Кралят е мъртъв — процедих със студен, непознат глас. — Скоро и ти ще бъдеш.

Готова бях да я убия заради това, че ни беше предала поради непонятно каква лична причина…

— Знам — отвърна тихо Амрен. — И трябва да ми помогнеш.

Почти пуснах Котела от изненада, но тя поклати глава.

— Не прекъсвай връзката. Необходимо е да ми бъдеш… мост.

— Не разбирам.

— Сюриелът… дал ти е послание. За мен. Само за мен.

Сбърчих чело.

Амрен поясни:

— Отговорът в Книгата не беше заклинание за овладяване. Излъгах ви. Всъщност беше… заклинание за освобождаване. На мен самата.

— Какво?

Тя погледна към клането наоколо, воплите на умиращите ни обграждаха отвсякъде.

— Мислех, че за да овладееш Котела, ще имаш потребност от сестрите си, но след като се изправи пред Оуроборос… разбрах, че ще се справиш и сама. А после идва мой ред. Защото, когато ме освободиш от това тяло със силата на Котела, когато ме отприщиш, възвръщайки истинската ми форма… ще залича тази армия. До последния войник.