Читать «Двор от крила и разруха» онлайн - страница 352

— Амрен…

Мъжки глас се обади умолително иззад гърбовете ни:

— Недей.

Вариан изникна по каменистата пътека — задъхан, оплискан с кръв.

Амрен се подсмихна.

— Същинска хрътка, хванала следа.

— Недей — повтори принцът.

— Освободи ме — нареди Амрен, без да го удостои с внимание. — Нека сложа край на всичко това.

Поклатих глава.

— Тогава… тогава няма да си вече ти. Сама каза, че няма дори да ни помниш.

Амрен се засмя едва-едва — на мен, на Вариан.

— От толкова много хилядолетия ги наблюдавам. Човеците. И в моя свят имаше човеци. Гледах ги как се обичат, как се мразят, как водят безсмислени войни и изковават безценния мир. Как градят живота си, градят светове. На мен… на мен не ми беше позволено да участвам. Не бях създадена така, не ми беше отредено. Ето защо просто ги наблюдавах. И когато дойдох тук… това беше първата ми себична постъпка. Дълго, дълго време си мислех, че е наказание, задето бях пренебрегнала заповедите на баща си, задето исках нещо друго. Смятах, че този свят е някакъв ад, в който ме бе заключил заради неподчинението ми.

Амрен преглътна.

— Но вече се замислям… чудя се дали баща ми не е знаел. Дали не бе забелязал как въздишам по любовта и омразата, по творенията им, дали не е отворил онази дупка в света не като наказание… а като дар. — Очите й лъщяха. — Защото наистина го изживях като дар. Времето тук, с вас. С всички вас. За мен беше истински дар.

— Амрен — прошушна Вариан и се свлече на колене. — Умолявам те…

— Кажи на Великия господар — рече приглушено тя — да оставя чаша и за мен.

Не бях сигурна дали в сърцето ми имаше място дори и за още една капчица скръб. Притиснах ръка към Котела и промълвих през сковано гърло:

— Добре.

Тя се обърна към Вариан с горчива усмивка върху червената си уста.

— Най-много наблюдавах човеците, които се обичаха. Не разбирах как се случва. Защо. — Тя спря на крачка от Котела. — Но вярвам, че с теб го разбрах. Може би и това е било дар. Последният.

Лицето на Вариан се изкриви от болка. Ала повече не понечи да я възпре.

Тя се извърна и към мен. И изрече думите в главата ми — заклинанието, което трябваше да си повтарям наум, да почувствам, да изпълня. Кимнах.

— Когато ме освободиш — додаде Амрен, — не бягайте. Ще привлечете вниманието ми.

Тя вдигна нетрепваща ръка към моята.

— Щастлива съм, че те познавах, Фейра.

Усмихнах й се и склоних глава.

— Аз също, Амрен. Аз също.

Амрен стисна китката ми. И се хвърли в Котела.

* * *

Борих се. Борих се с всяка глътка въздух да изрека заклинанието, затънала до лакът в тъмната вода на Котела, в която се беше гмурнала Амрен. Изговорих думите с езика си, със сърцето си, с кръвта и костите си. Изкрещях ги с пълно гърло.

Пръстите й пуснаха китката ми, изпарявайки се като роса под лъчите на утринното слънце.

Заклинанието докрай се изниза от мен и аз отскочих назад. Вариан ме хвана, преди да падна, и ме притисна здраво, докато и двамата се взирахме в чернотата на Котела, в кротката повърхност на водата му.

След малко принцът прошепна: