Читать «Двойни игри» онлайн - страница 49

— Ясно — въздъхна Демарко, моментално съобразил, че няма смисъл да спори. Понякога „ясно“ е една много удобна думичка.

Безброй пъти си беше задавал въпроса защо продължава да работи за Махоуни. Беше се сдобил с адвокатската си диплома в деня, в който застреляха баща му, работил за мафията. Това автоматично ликвидира шансовете му да получи работа в някоя от големите адвокатски кантори. На помощ се притече любимата му кръстница леля Кони. Преди години тя беше имала връзка с Махоуни — разбира се, когато и двамата са тежали с двайсетина кила по-малко. Леля Кони безцеремонно беше притиснала председателя да му намери някаква работа и той беше отстъпил. В онова състояние, в което се намираше тогава, Демарко веднага прие, при това с благодарност. Но защо продължаваше да работи за този мръсник след толкова години? Отговорът беше колкото тъжен, толкова и категоричен — Демарко беше човек без шансове на пазара на труда. Когато си юрист без адвокатска практика, когато работиш на парче за някой политик и когато няма как да напишеш името на този политик в резюмето си, възможностите за кариера стават доста ограничени. Но сега разчиташе да получи федерална пенсия — може би най-голямата полза от службата му при Махоуни.

Но независимо от пенсията и шансовете за бъдеща кариера, Демарко нямаше никакво намерение да напусне Флорида. Щеше да си тръгне на другия ден, което пак означаваше съкращаване на почивката с един ден — но не заради заповедта на Махоуни, а поради факта че и Ели се прибираше в Айова. От негова гледна точка опитът за отвличане не се нуждаеше от спешно разследване, въпреки мнението на Махоуни. Нямаше никакви индикации за грешка в разследването на Реза Зариф от органите на ФБР, следователно не можеше да има връзка между Зариф и онзи малоумник, който се беше опитал да отвлече самолета. Но Демарко имаше и друга, по-основателна причина да не бърза обратно за Вашингтон: убеждението на Махоуни, че той щеше да свърши по-добра работа от десет хиляди агенти на Федералното бюро, заети със случая.

И взе съответното решение. Ако председателят отново се обадеше, за да провери дали се е прибрал, той най-безсрамно щеше да го излъже. Щеше да каже, че на моста между Кий Уест и континента е станала тежка катастрофа, заради която е изпуснал самолета; или пък че всички полети от Маями закъсняват заради изключителните мерки за сигурност, или че…

О, майната му, уморено въздъхна той. Ще мисля, когато му дойде времето.

15

Преди да осъществи контакт с момчето, той го наблюдава в продължение на три дни.

През първия го проследи до училището и го изчака да излезе три часа по-късно. В ръката си държеше книги — също като онази сутрин. Запита се защо напуска училището толкова рано.

Момчето се отдалечи на една пряка, но не по посока на дома си. Там остави книгите зад някакъв контейнер за смет, покри ги със стари вестници и се отдалечи.

Продължи да върви без посока, често спирайки да поседне на някоя пейка в парка, на автобусна спирка или просто на стъпалата пред някоя къща. Гледаше в краката си, без да обръща внимание на никого. Беше видимо нещастно, нещо му тежеше на душата. Това беше хубаво.