Читать «Двойни игри» онлайн - страница 28

Но ако беше различен, той едва ли щеше да ползва услугите на Демарко, осигурявайки му кабинет в приземието на Капитолия — безкрайно далеч от собствения му офис във всяко отношение. Биографията на Демарко и най-вече фактът, че баща му беше работил за мафията, не беше нещо, което политиците искат да видят в резюмето на своите служители. Но то не беше единствената причина да заема сегашната си длъжност. Махоуни просто обичаше да разполага с хора, които на практика не се водеха част от екипа му.

Никакви документи не сочеха, че председателят е пряк работодател на Демарко. Това му даваше огромното политическо предимство, наречено възможност за отричане. Пример в това отношение бяха пликовете с пари, които му носеше Демарко. В случай на нужда Махоуни можеше с чиста съвест да отрече, че се е срещал с онзи, който ги е напълнил, просто защото това отговаряше на истината. Казано иначе, Демарко беше човекът, който изпълняваше желанията на председателя в онези случаи, при които политикът не желаеше да оставя своите отпечатъци — в буквалния или преносния смисъл на думата. А ако станеше така, че Демарко бъде заловен в някаква незаконна дейност, Джон Махоуни със сигурност щеше да отрече, че този човек работи за него.

Естествено, Демарко знаеше защо Махоуни не желае да се тръби за отношенията му със семейството на Зариф, или — според определението на председателя — „за сина на мой приятел от детинство, който решава да паркира самолета си на бюрото на президента“. Репортерите трябваше да се разровят много надълбоко, за да открият връзката между Махоуни и Али Зариф.

Семейството на Али се беше преселило в САЩ отдавна, когато той бил едва десетгодишен. С Махоуни станали близки още като тийнейджъри — Махоуни играел кетчър в гимназиалния отбор по бейзбол, а Али Зариф бил питчър. Фактът, че един ирански младеж овладявал изкуството да хвърля точни пасове, бил поредното доказателство за адаптирането на хората от различни страни към американския начин на живот.

Скоро след като навършил двайсет, Али наел малко магазинче близо до бостънския пазар Куинси и започнал да продава килими, красиви и скъпи килими — персийски, китайски и индийски. Четирийсет години по-късно той вече бил собственик на два големи магазина в района. Когато приятелят му Джон Махоуни направил първия си опит да влезе в Конгреса, Али активно подпомогнал неговата кампания, убеждавайки мюсюлманите в района да гласуват за него. И те действително го направили — всички до един. В същото време Али си останал преуспяващ бизнесмен, който не желаел да бъде в светлината на прожекторите и да изтъква своето спонсорство. Махоуни имаше всички основания да вярва, че приятелството му с Али ще остане тайна — разбира се, ако пресата не узнаеше за посещението на Хасан Зариф в кабинета му или за килимите на Али, които покриваха подовете на бостънското му жилище.

Демарко стигна до заключението, че преди да влезе в контакт с ФБР, трябва да направи предварително проучване за Реза Зариф. На първо място това означаваше да се наведе към купчината вестници, струпани на пода до бюрото му, и да извади броевете на „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ от последните два дни. Разбира се, той вече беше изчел материалите за Реза, но го беше сторил като всеки шокиран гражданин, а не като експерт, получил задачата да открие мотивите зад един терористичен акт.