Читать «Двойни игри» онлайн - страница 201

Той моментално позвъни в офиса на председателя. Оттам го увериха, че Махоуни все още е в Бостън и не дава признаци, че има намерение да се прибира. Още същия ден Демарко беше в самолета, а на следващия вече караше водни ски.

Ели беше в банята и се приготвяше за излизане. Искаше да отскочат до близкото градче, да изпият по нещо и да потанцуват. Демарко не беше много въодушевен от перспективата да танцува, но заради нея се престори, че това ще бъде много вълнуващо преживяване. Разбира се, щеше да стои като пън и да прави леки движения с ръцете, докато тя се върти около него, сякаш е празнично украсена елха.

Очите му се сведоха към вестника, който лежеше на масичката до него. Махоуни се беше оказал прав — както за Файн, така и за Линкълн.

Оливър Линкълн веднага пое отговорността за смъртта на Ник Файн. Убийството му изкара на улицата доста афроамериканци, които настояха правителството да открие белите расисти, които са го извършили. Линкълн заяви, че не бе искал никой да пострада заради Файн, но главната причина да поеме отговорността за убийството му бе опасността този мръсник да се превърне в мъченик и герой. Той отново потвърди, че именно Файн му е платил за организирането на терористичните атаки, а не глупакът Бродрик.

На въпроса как е организирал ликвидирането на Файн той отговори, че това било проста работа. Познавал няколко професионални убийци, защото бил в този бизнес. Помолил свой близък приятел да пусне по пощата писмо до един от тях, а след това да му преведе пари от тайна сметка. ФБР не било открило всичките му офшорни сметки, а и тези пари вече не му трябвали, тъй като никога нямало да излезе от затвора. След убийството приятелят му изплатил останалата част от уговорената значителна сума, към която Линкълн добавил щедра премия за убиеца и за приятеля си.

На въпроса дали е платил на някого за убийството на Бианка Кастро той отговорил отрицателно. Само помолил приятеля си да изпрати едно писмо до роднините на Хорхе Ривера.

Но в момента на Демарко изобщо не му пукаше за Файн, Линкълн или Пю. Сега щеше да отиде на танци с една учителка.

Странната кола, която приличаше на пикап, но не беше пикап, спря на безопасно разстояние от рафинерията.

От този момент нататък нещата излизаха от неговия контрол. Макар да беше излишно, той отново повтори инструкциите си.

— Няма да влизаш в периметъра, преди младият пазач да се прибере в будката до портала.

— Знам — отвърна момчето.

— Ще прикрепиш първото устройство към резервоара. Това е задължително. Ако те засекат вътре, ще взривиш бомбите. Няма да загинат кой знае колко хора, но времето е хубаво и улиците сигурно ще са доста оживени. Баровете са пълни, а мнозина са си легнали на отворени прозорци.

— Знам — повтори момчето и в гласа му се долови нетърпение.

А той си напомни, че ако момчето взриви бомбите предварително, трябва да вдигне стъклата на колата и да напусне града с максимална бързина. Разбира се, опасността да загине беше голяма, но каквото му е писано.