Читать «Двойни игри» онлайн - страница 149

— Какво?! — извикаха едновременно Демарко и братовчед му.

— Лаборантите на Пю работят нощем, но според нас с прекъсвания.

— Според вас? — вдигна вежди Демарко.

— Точно така. Веднъж на две седмици Пю докарва в имението група общи работници. Те разчистват храсти, режат дървета — ей такива неща. Обикновено нощуват там, най-често в хамбара. Според нас пет-шест от тях са нелегални лаборанти, които в продължение на една или две нощи произвеждат метамфетамин, а после си заминават с автобуса с останалите работници. Последната такава група си е заминала преди два дни. Това означава, че в лабораторията почти сигурно няма хора, но вие все пак трябва да внимавате.

Да внимаваме значи. Добър съвет, няма що, помисли си Демарко, но предпочете да не го казва на глас.

— Това е всичко — заключи Хол. — Ще ви чакаме тук. Ако до разсъмване не откриете мястото, утре вечер ще опитаме отново. Желая ви успех.

— Хей, чакай малко! — извика Дани. — За мен няма ли оръжие? Ами ако в лабораторията все пак има хора…

— Изключено! — отряза Хол. — Не би трябвало да давам пистолет и на братовчед ти. Агенцията за борба с наркотиците няма право да въоръжава цивилни граждани, да не говорим за такива като теб, обвинени в предумишлено убийство!

— Но…

— Никакво „но“! — отсече с каменно лице агентката. — Ако сте в опасност, повикайте ни по радиостанцията. Надявам се да не стигаме дотам, тъй като след това шансовете ни да спипаме Пю ще бъдат нулеви. — На лицето й се мярна нещо като усмивка. — Разбира се, ако той не гръмне лично някого от вас.

Е това вече наистина е смешно, помисли си Демарко.

Справиха се сравнително добре. Гората в имението на Пю беше прочистена и рядко им се налагаше да си пробиват път през шубраците. Отклониха се само веднъж или два пъти, но Дани бързо се връщаше на пътеката. Може би все пак умееше да работи с джипиес.

Двайсет минути по-късно стигнаха до дървения мост, който свързваше двата бряга на малко поточе, широко не повече от шейсет сантиметра. От двете му страни ясно личаха следи от автомобилни гуми.

— Сега накъде? — прошепна Демарко.

Дани посочи с ръка.

— Откъде знаеш, че не е в обратната посока?

— От джипиеса. Зад нас е първото мостче — онова, което прекосих с превръзка на очите. Значи трябва да вървим напред.

Демарко свали очилата за нощно виждане и се огледа. Луна нямаше, а десетината звезди над главите им бързо потъваха в облаците. Мракът беше плътен като в добре затворен шкаф. Той нямаше представа на какъв принцип действат очилата, но се радваше, че ги има. Защото ако Пю бе поставил охранители наблизо, те можеше да ги засекат само ако разполагаха с подобна екипировка.

— Добре, да вървим — кимна той и отново си сложи очилата.

След седемдесет-осемдесет метра пътеката се раздвои.

— Ами сега? — спря на място Дани. — Да се разделим ли, или да останем заедно?

Ако изчисленията му бяха верни, лабораторията трябваше да е най-много на стотина метра от разклонението. В случай че се разделят и някой от тях откриеше входа, той можеше да повика другия по радиостанцията. Не, не, поклати глава Демарко. Дани в никакъв случай не биваше да остава сам.