Читать «Двойни игри» онлайн - страница 138

Момичето потръпна. Нощта беше студена, може би три-четири градуса над нулата, но Аниса беше само по анцуг с качулка и с инициалите на университетския футболен отбор. Но Ема знаеше, че тръпките не бяха от студа.

— Как изглеждаха? — попита тя.

— Единият беше много едър, може би метър и деветдесет. Другият беше по-нисък и по-слаб, но много силен. Носеха ризи с дълъг ръкав и ръкавици, а на лицата си имаха скиорски маски.

— Цвят на очите?

— Кафяв, и на двамата.

Жалко. По-добре да бяха сини.

— Бели ли бяха според теб? Американци или чужденци?

— Не знам. Не казаха нито дума.

— Ясно. Какво стана после?

— В склада се появи още един, също с маска на лицето. Водеше вуйчо ми. После единият от мъжете — онзи кльощавият, се изправи зад мен. В ръцете си държеше две пръчки, свързани с жица. Преметна жицата през шията ми и започна да върти пръчките. Душеше ме. От шията ми потече кръв. Спря малко преди да изгубя съзнание. Видях, че третият говори нещо на вуйчо ми, после кльощавият отново започна да ме души. Вуйчо ми плачеше и се молеше. После онзи го изведе навън.

Аниса замълча, преглътна сълзите си и затвори очи.

— Оставиха ме сама. Дълго, може би повече от два часа. След това кльощавият отново се появи. Показа ми снимка на майка ми и брат ми, направена пред дома ни. На бележката, която тикна под носа ми, пишеше, че ако се оплача в полицията, ще убият мама и брат ми. Мен също. После… После свали ръкавицата си и… вкара пръста си в мен. След това ме развърза и ми позволи да се облека. Натикаха ме в багажника и ме изхвърлиха близо до студентското градче. Прибрах се в стаята си и направих опит да се обадя на вуйчо, но него го нямаше. По някое време пуснах радиото и чух какво е направил. И че е мъртъв.

— Аниса — промълви Ема. — Знам, че ти е трудно, но искам да те попитам нещо. Видя ли ръката на онзи мъж, когато свали ръкавицата си? Можеш ли да определиш расата му по нея?

Момичето понечи да поклати глава, после спря.

— Да — прошепна то. — Ръката му не беше тъмночервена или кафява, като на арабин или чернокож. Беше загоряла от слънцето, но приличаше на ръката на бял човек.

— Добре — кимна Ема. — Много добре.

— Имаше и още нещо. Когато започна да смъква ръкавицата си, за миг видях някакви сини кръстчета по кокалчетата му. Само за част от секундата. Мисля, че беше някаква татуировка, но не съм сигурна. Може би са били само мръсни петна.

— Какво друго си спомняш? Каква беше колата, с която те взеха? А някакви отличителни белези по дрехите им?

— Не, съжалявам.

Замълчаха за известно време, после Аниса кимна с глава към общежитията.

— Знаете ли, че тук дават стаи само на студенти от горните курсове? На такива, които според преподавателите имат специални заложби.

Ема поклати глава. Тя отлично знаеше какво има предвид момичето. Около парка се издигаха пет „павилиона“, запазени за авторитетни преподаватели, а между тях бяха разположени петдесет и четирите студентски стаи, наричани „стаи край моравата“. Строени горе-долу по времето на Томас Джеферсън, те нямаха бани и климатици, но въпреки мизерните условия, които предлагаха, бяха мечта за всеки студент. Там можеха да живеят само отличници, доказали качествата си.