Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 114

— Ще извикам анестезиолога — обяви тя. — Разкритието вече е шест сантиметра.

Джеръми се запита как точно ги е измерила, но реши да не любопитства.

— По-силни ли са контракциите? — попита Джоуни, захвърляйки ръкавиците си в кошчето за отпадъци.

Лекси кимна и тя посочи монитора.

— Бебето е добре. И не се бой, след епидуралната упойка няма да усещаш болка.

Лекси кимна отново.

— Все още не е късно да промениш решението си, ако искаш да родиш без упойка — добави Джоуни.

— Предпочитам да е с упойка — отговори Лекси. — Колко остава според теб?

— Трудно е да се каже, но ако продължаваш в същия дух, вероятно около час.

Сърцето на Джеръми пак ускори ход. Стори му се, че и сърцето на бебето затуптя по-бързо. Опита се да диша дълбоко.

След няколко минути дойде анестезиологът и Джоуни подкани Джеръми да излезе от стаята. Той се съгласи и зачака в коридора с Дорис, но идеята да го изолират му се стори абсурдна, след като бе наблюдавал как проверяват разкритието на жена му.

— Лекси каза, че си започнал да пишеш — отбеляза Дорис.

— Да. Миналата седмица подготвих няколко статии.

— Хрумна ли ти идея за по-сензационна история?

— Няколко. Но ще видим кога ще се заема с тях. Лекси едва ли ще се зарадва, ако замина нанякъде и я оставя сама с бебето. Обмислям обаче една история, която мога да напиша и вкъщи. Няма да е като разследването за Клосън, но ще си струва.

— Поздравления! Радвам се за теб — окуражи го Дорис.

— И аз — отвърна той и тя се засмя.

— Чух, че ще наречете бебето Клер.

— Да.

— Харесвам това име — каза тихо Дорис.

И двамата замълчаха. Джеръми знаеше, че тя си спомня за дъщеря си.

— Да беше я видял, когато изскочи на бял свят! — продължи след малко тя. — Косата й беше черна като катран и пищеше с пълно гърло. Веднага разбрах, че ще трябва да я държа под око. Диво създание беше. От самото начало.

— Така ли? — учуди се Джеръми. — От разказите на Лекси останах с впечатлението, че е била олицетворение на южняшка изтънченост.

Дорис се засмя.

— Шегуваш ли се? Беше добро дете, вярно, но често минаваше границата. В трети клас я изпратиха вкъщи, понеже през междучасието целунала всички момчета в училищния двор. Няколко дори се разплакали. Наказахме я да не излиза до края на деня и да си изчисти стаята. Проглушихме й ушите с обяснения колко неприлично се е държала. На другия ден направи същото. Взехме я от училище. Бяхме побеснели. Тя обаче заяви, че й било приятно да целува момчета, ако ще и да я наказват после.

Джеръми се засмя.

— Лекси знае ли тази история?

— Не съм сигурна. Чудя се как изобщо се сетих за нея. Но децата променят живота ти из основи. Това ще е най-трудното и най-хубавото нещо в живота ви.

— Очаквам го с нетърпение — кимна Джеръми — Готов съм.

— Така ли? Изглеждаш уплашен.

— Не съм — излъга той.

— Хмм… Да те хвана ли за ръка?

Последния път, когато го направи, Джеръми бе останал със странното усещане, че му е прочела мислите. Образно казано, разбира се, защото… защото е невъзможно да ти прочетат мислите, естествено.