Читать «Да ти се връща... в двоен размер» онлайн - страница 6

Робърт Шекли

Помисли по този въпрос и си каза: „Еделщайн, слушай сега. Не можеш да продължаваш така. Трябва да измислиш нещо за отмъщение!“

Но какво?

Той се разхождаше напред-назад из апартамента си. Болката определено беше от язва. Какво друго би могло да бъде?

Тогава се сети. Еделщайн престана да се разхожда. Очите му се завъртяха диво и като грабна лист и молив, той направи някакви бързи сметки. Когато свърши, се бе изчервил, бе доволен, щастлив за първи път след посещението на Ситуел.

Той се изправи. Извика:

— Искам триста килограма пастет от пилешки дробчета веднага!

След пет минути започнаха да пристигат доставчиците.

Еделщайн погълна няколко гигантски порции пастет, прибра един килограм в хладилника си и продаде повечето от останалото на един от доставчиците на половин цена, като спечели 700 долара от сделката. Портиерът получи 30 килограма, които бяха в повече. Еделщайн се смя от сърце при мисълта как Манович стои затрупан до шия с пилешки пастет в апартамента си.

Но радостта му беше кратка. Научи, че Манович си запазил пет килограма (този човек винаги е бил много лаком), подарил два килограма и половина на една млада вдовица, на която искаше да направи впечатление и продал останалото на доставчика за повече от две хиляди долара.

„Аз съм най-големият тъпанар на света — помисли си Еделщайн. — За една минута тъпо удоволствие, се лиших от едно желание, което би струвало може би сто милиона долара. И какво спечелих? Едно кило пастет, няколкостотин долара и приятелство за цял живот от страна на портиера ми!“

Той разбра, че направо се убива с тази безсмислена злоба.

Сега му оставаше само едно желание.

И вече беше жизненоважно да го използва мъдро. Обаче хем трябваше да поиска нещо, което наистина желаеше много, хем то да бъде такова, което никак няма да се хареса на Манович.

Бяха изминали четири седмици. Един ден Еделщайн осъзна с разочарование, че времето му почти свършва. Той накара мозъка си да се раздвижи, само за да потвърди най-лошите си съмнения: Манович харесваше всичко, което харесваше и той. Манович обичаше замъци, жени, богатство, коли, почивки, вино, музика, храна. Каквото и да измислеше, Манович също щеше да го хареса.

После се сети. Поради някаква странна прищявка на вкуса Манович не можеше да понася пушена сьомга.

Но Еделщайн също не обичаше пушена сьомга. Даже и тази от Нова Скотия.

Еделщайн започна да се моли.

„Мили Боже, който отговаряш за рая и ада, имах само три желания и вече използвах двете за нищо. Слушай, Боже, не искам да бъда неблагодарен, но те моля, ако на човек са му дадени три желания, защо да не може да ги изпълни така, че да са по-полезни за него? Какво толкова съм сторил? Не може ли да ми се случи нещо хубаво, без да пълня джобовете на Манович, най-големия си враг, който само получава, без да си мръдне и пръста?“

Настъпи последния час. Еделщайн се успокои. Държеше се точно като човек, който трябва да приеме съдбата си. Осъзна, че омразата му към Манович е безполезна и не си заслужава да се измъчва заради него. С ново и приятно чувство на успокоение, той си каза: