Читать «Да ти се връща... в двоен размер» онлайн - страница 4

Ситуел се изсмя силно, а после избърса очи с бледоморава носна кърпа.

— Еделщайн — каза той. — Вие наистина сте голяма работа! Изобщо нямал врагове! Ами братовчед ви Сеймър, на когото не дадохте петстотин долара, за да започне бизнес в химическото чистене? Да не ви е станал внезапно приятел?

— Не бях се сетил за Сеймър — отвърна Еделщайн.

— Ами госпожа Абрамович, която плюе винаги щом се спомене името ви, защото не пожелахте да се ожените за нейната Марджъри? Ами Том Касиди от апартамент 1C в тази сграда, който има пълен комплект на речите на Гьобелс и всяка нощ сънува как ще избие всички евреи на света, като започне с вас?… Хей, добре ли сте?

Еделщайн, седнал върху кушетката, бе пребледнял и отново бе сплел здраво пръсти.

— Никога не съм си представял — каза той.

— Никой не си представя — продължи Ситуел. — Вижте, не се притеснявайте. Шест или седем врагове са нищо. Мога да ви уверя, че сте мразен много по-малко от средностатистическия човек.

— Кой още? — попита Еделщайн задъхан.

— Няма да ви кажа — отвърна Ситуел. — Това ще бъде безсмислено усложнение.

— Но аз трябва да знам кой ми е най-големият враг! Касиди ли е? Мислиш ли, че трябва да си купя револвер?

Ситуел поклати глава.

— Касиди е безобиден. Полуумен лунатик. Той никога няма да си повдигне и пръста да направи нещо. Мога да ви се закълна в това. Най-големият ви враг е човек на име Едуард Самюел Манович.

— Сигурен ли си? — недоверчиво го изгледа Еделщайн.

— Напълно.

— Но Манович ми е най-добрият приятел.

— Също и най-големият ви враг — отвърна Ситуел. — Понякога е така. Довиждане, господин Еделщайн, и късмет с трите ви желания.

— Чакай! — извика Еделщайн. Искаше да зададе милион въпроси, но понеже беше притеснен, попита само: — Как е възможно адът да се е претъпкал чак толкова?

— Защото само раят е безкраен — каза му Ситуел.

— Ти познаваш и рая ли?

— Разбира се. Това е фирмата майка. Но сега наистина трябва да си тръгвам. Имам среща в Пухкипси. Късмет, господин Еделщайн.

Ситуел махна с ръка, обърна се и премина през дебелата заключена врата.

Еделщайн остана напълно неподвижен цели пет минути. Той мислеше за Еди Манович. Най-големият му враг! Това беше направо смешно! В ада просто са си объркали информацията. Той познаваше Манович от двадесет години, виждаше се с него почти всеки ден, играеха шах и пийваха ром заедно. Излизаха заедно на разходка, заедно ходеха на кино, поне веднъж седмично вечеряха заедно.

Вярно беше, че понякога Манович говореше много и прекрачваше границите на добрия тон.

Понякога Манович бе направо груб.

Честно казано, Манович неведнъж се бе държал направо обидно.

— Но ние сме приятели — каза си Еделщайн. — Ние сме приятели, нали?

Досети се, че има много лесен начин да го провери. Можеше да поиска един милион долара. Това щеше да донесе на Манович два милиона. И какво от това? Щеше ли на него, богаташът, да му пука, че най-добрият му приятел е по-богат?

Да! Щеше да му пука! По дяволите, да! Щеше да се изяде отвътре цял, ако такъв хитрец като Манович стане богат по желание на Еделщайн.