Читать «Да живееш времето» онлайн - страница 3

Поради различни причини опитите на „Меморама“ поне на първо време, претърпяха провал. Може би през 88 системата все още не бе окончателно завършена. Важни изследвания върху стимулаторите на паметта се провеждат в някои американски, европейски и японски лаборатории, но се питам дали изследователите ще имат достатъчно време, за да ги доведат докрай.

За мен това беше без значение. Бях открил или по-скоро преоткрил времето, отново се бях научил да живея във времето, да живея времето като дете… Случайно бях открил (но дали това беше случайност?) моята собствена машина на времето. Зелена топка от пореста гума: нещо, което не съществуваше от вече десет-двайсет години… което трябваше да гние в земята или което беше изгоряло, или…

Но аз не се нуждаех от самата топка, за да пътувам в миналото си. Споменът, визуалният и най-вече осезаемият образ на предмета ми стигаха. Въпреки това, когато разбрах важността на този предмет, реших да се сдобия с друг, който да прилича напълно на него. Търсих навсякъде. В края на краищата се провалих. Топката, която си купих от отчаяние — обикновена зелена топка от пореста гума горе-долу със същите размери и цвят като тази от детството ми, се оказа безполезна. Отказах се. През лятото на 88 предприех редица пътешествия, като използвах въображаемата топка. Можех да се придвижвам между две точки от моето минало. Най-отдалеченият момент беше пътуването с автобуса, връщането с топката: появата на зелената топка представляваше едновременно причината за пътуването и неговата крайна точка. Най-близкият може би съвпадаше с изчезването на топката: някъде между седемнайсетата и осемнайсетата ми годишнина. Направих един още по-интензивен опит за пътуване именно в този период. Това също не беше случайно, поне така мисля.

Имах един приятел, който игра важна роля в живота ми. В гимназията се бях запознал с Жак Пасаж, който по-късно щеше да стане писателят и поетът Жак Пасаж. Името му сега е известно, макар че Жак не постигна съдбата, която му предричахме и на която се надяваше. През 1982 написах разказ, озаглавен „Младият поет“ — и младият поет, разбира се, е Жак Пасаж. Преди да срещна Жак, аз също мечтаех за такава съдба — да настигна или дори да надмина писателите от началото на века, от които лудо се възхищавах: Ален Фурние с „Големият Мои“, Реймон Радиге с „Дявол в тялото“… По-късно срещнах Жак Пасаж, който ми се стори безкрайно по-надарен от мен. И скоро реших, че той ще бъде „младият поет“, способен да прати в забвение преди края на века Ален Фурние и Радиге. Все пак не го реших отведнъж…

И благодарение на зелената топка открих точния момент, когато окончателно бях осъзнал превъзходството на Жак Пасаж и повече или по-малко съзнателно бях решил да се оттегля, да се откажа. Живеехме в малко градче на юг. Баща ми беше чиновник в общината, а майка ми — портиерка в кметството, където имахме малък апартамент. Майката на Жак държеше кафене в предградията, близо до една река — Барбера. Много обичах това място. Южната стена се излагаше под слънцето съвсем гола — без никакво дръвче, без никакъв навес, без нито един квадратен сантиметър сянка. А другата беше обърната към потънала в шума градина, див парк и стръмно спускащ се към речния бряг склон, обрасъл с храсталаци и дръвчета. От тази страна пейзажът винаги бе учудващо свеж.