Читать «Да живееш времето» онлайн - страница 2

Вървях. Знаех много добре, че коридорът не може да е по-дълъг от трийсет, четирийсет или петдесет метра. Всъщност, може би без да си давам сметка, се въртях в кръг. Класически трик. Ставаше ми все по-скучно. Както гласи един много стар израз, „времето ми тежеше“… Забавих, сетне ускорих крачка. Прозях се и си погледнах часовника; бе спрял. Или ми се стори, че е спрял. И стигнах до една зелена зона. Трябва да съм видял множество цветни ленти да се разгръщат пред мен и без наистина да си давам сметка, инстинктивно съм се насочил към зеленото.

Защото зеленото е цветът на миналото. Бях се включил в играта: търсех миналото си. Потопих се в зеленото. Обземаше ме някакво вълнение, което лека-полека прогонваше скуката. Отначало се бранех, после се оставих в негово владение. Чувах и различни звуци: трудни за разпознаване музикални откъси, части от симфонии, откъслечни шумове… Докато напредвах в зелената зона, установих, че някои звуци ме привличат. Не се съпротивлявах. Никога повече нямаше да се съпротивлявам. (Може би точно това бе тайната на времето?) Най-приятните, най-вълнуващите звуци пресъздаваха ромоленето на дъжда върху ламарина, приглушено ръмжене на мощен двигател, бълбукането на вода, тихия шепот от разговор… гласа на майка ми, мълвяща нещо в ухото ми… Дъждът барабанеше върху някакво стъкло. Съвсем близо шум от двигател… Дъждът върху каросерията…

Бях… в някакво превозно средство… И навсякъде много зелено… Зелен облак, който се закръгляше, сгъстяваше се в голямо кълбо… топка… кълбо, което бе пред мен… От какво е кълбото? Ами… от пореста гума… и после то… изведнъж се смали… и беше… сега… зелена топка… топка за игра от пореста гума и аз държах в ръката си детска топка и я стисках в ръка и това беше част… всъщност част от миналото ми част от детството ми и аз бях в един автобус… бях седнал на кожена седалка… облегалката беше твърде висока за мен… до мен имаше някой… който трябваше да е майка ми… и се връщахме от съседен град и валеше… валеше но имаше няколко слънчеви лъчи и капките блестяха… по стъклото на автобуса… и в ръката си държах топка от пореста гума…

Илюзията придоби невероятна сила и аз вече не си давах сметка за мястото, където всъщност се намирах, и за опита, който преживявах… и станах детето, което бях… дете на три или най-много на четири години… и бях седнал на една твърде висока седалка в един раздрънкан автобус и валеше и аз държах в ръка топка от пореста гума и бях на три-четири години и бях… в моето минало!