Читать «Да живееш времето» онлайн - страница 6

Това убеждение би трябвало да е дълбоко в мен. Знаех, че е в мен, както във всеки разумен човек. Но не го открих. В определен момент трябва да съм се променил. Може би се е случило през лятото на 88 и аз не съм го забелязал. Чувствах се изпълнен със съмнения… Помислих си горе-долу следното: „Да, разбира се, че изглежда невъзможно. Освен ако времето не е точно това, което си мислим!“ И веднага ме обзе сигурност, че времето не е това, което си мислим. Не знам какво отговорих. Всички ме гледаха. Сигурно съм изглеждал доста странно.

А времето, както винаги, продължаваше да изтича. Може би имаше невидими промени в континуума, в реалността или другаде. Понякога се питах дали промените не стават видими… За края на века бяха предвидили напрегнато положение във всички насоки, за всички страни, за всички общества. Фантастични бунтове, вълна от насилие — нещо като драматично кресчендо към двехилядната година. Нищо подобно не ставаше. По-скоро бяхме свидетели на едно издребняване на чувствата, на желанията, на вкусовете. Това се отнасяше както за народите, така и за отделните индивиди. Сладка дрямка обхващаше малко по малко света. Или може би това беше огромна умора. Само хуморът се държеше…

Икономиката например, без да преживява кризите, които разтърсваха индустриалното общество през последните двайсет години, постепенно забавяше своя устрем, без някой да се тревожи от това.

Сега сме 1999, а имам чувството, че не е така, че никога няма да видим двехилядната година. Аз при всички положения няма да я видя, защото здравословното ми състояние се влоши. Този път сърцето ми е много болно и съм твърде уморен, и лекарите са твърде уморени, за да се занимават с мен… Но имам предчувствието, че никой няма да види раждането на третото хилядолетие.

Няма да видят двехилядната година, защото няма да има двехилядна година, защото времето не е това, което си мислят, и то ще е неспособно да избута по-надалеч тази огромна комедия, тази гигантска симулация. Времето се е маскирало като история, но това е само маскарад, в който вече никой не вярва.

Времето се смее над собствения си фарс. ЧУВАМ ВРЕМЕТО ДА СЕ СМЕЕ!

И знам, че то ще спре тази игра, която продължи твърде дълго…

След това реших да се върна назад, този път наистина, до някой кръстопът в моята съдба. На четирийсет и седем години съм. Няма да очаквам смъртта в тази измамна линия, която скоро ще бъде прокарана. Няма да очаквам тази двехилядна година, която няма да настъпи (защото историята е илюзия, а календарът — маскарад). Ще започна отново от нула, за да изживея един по-добър живот в един по-реален свят. Знам, че имам шанс.

Отчаяно се мъчих да открия зелената топка. Отидох в родния си град. Новият кмет ми беше приятел от детството. Разказах, че като дете съм скрил някои бижута на мама в една зелена топка и съм закопал топката някъде в градината или съм я скрил на тавана. Сегашните наематели на къщата ми разрешиха да ровя навсякъде. Вече никой от нищо не се учудва. Хората нямат нито желание, нито сили да се учудват… Не открих топката, но на тавана на кметството попаднах на книжка с картинки, която притежавах на три-четири години, преди да тръгна на училище. Избледнели рисунки от Епинал на изпоцапани и изпокъсани страници. Книгата беше отпечатана само от едната страна. От другата страна листите бяха бели и на тези бели листи, преди да мога да напиша и една буква, бях надраскал безформени рисунки. (Но може би рисунките не бяха толкова безформени? Като ги гледам сега, ме обземат странни видения…)