Читать «Грозните» онлайн - страница 173

Толи се обърна към Мади.

— Ти каза, че си деветдесет и девет процента сигурна в действието на хапчетата, нали?

— Да, но този рисков един процент може да те превърне в зеленчук, Толи.

— Един процент риск? Той е като свеж полъх в сравнение с това да проникнеш в „Извънредни ситуации“.

— Толи, престани — хвана я за раменете Давид. — Прекалено опасно е.

— Опасно ли? Давид, можеш да кръстосваш из „Града на новите красиви“ без никакъв проблем. Грозните го правят непрекъснато. Просто ме грабваш от общежитието и ме мяташ на сърфа. Ще тръгна с теб, точно както Шай го направи. После ще ме излекувате.

— Ами ако извънредните решат да изтрият спомените ти, както са направили с баща ми?

— Няма да го направят — намеси се Мади.

Давид изненадано погледна майка си.

— Те не си направиха труда да променят спомените на Шай и тя отлично си спомня Мъглата. Притеснявахме ги единствено аз и баща ти. Защото през близо половината си живот се опитвахме да открием причините за мозъчната аномалия и те се опасяваха, че няма да се откажем да търсим лечение дори като красиви.

— Мамо, Толи никъде няма да отиде! — извика Давид.

— Освен това — хладнокръвно продължи Мади, — д-р Кейбъл няма да направи нещо, с което да нарани Толи.

— Не говори за това, сякаш вече е решено!

Толи погледна Мади в очите. Жената кимна в отговор на немия й въпрос. Тя знаеше.

— Давид — прекъсна го Толи, — трябва да го направя.

— Защо?

— Заради Шай. Това е единственият начин Мади да я излекува. Нали така?

Мади кимна.

— Не си длъжна да спасяваш Шай — бавно и натъртено каза Давид. — И без това си направила достатъчно за нея. Последва я чак до Мъглата и я спаси от „Извънредни ситуации“.

— Да, доста направих за нея. — Толи си пое дълбоко въздух. — Аз съм причината тя да е в това състояние сега, красива и празноглава.

Давид поклати глава.

— Какви ги приказваш?

Тя се обърна към него и взе ръката му.

— Аз не дойдох в Мъглата само за да се убедя, че с Шай всичко е наред, Давид. Дойдох, за да я отведа обратно в града. — Тя въздъхна. — Дойдох, за да я предам.

Толи си беше представяла как споделя тайната си с Давид толкова много пъти, репетирайки думите наум почти всяка нощ, че сега почти не вярваше това да се случва наистина, а не е поредният кошмар, в който са изкопчили истината от нея. Но когато емоцията на момента я завладя, тя осъзна, че думите й гладко се леят.

— Шпионирах за д-р Кейбъл. Затова знаех къде се намира централата на „Извънредни ситуации“. Затова извънредните откриха Мъглата. Носех проследяващо устройство.

— В това няма никакъв смисъл — каза Давид. — Ти се съпротивляваше, когато ни нападнаха. И им избяга. Помогна ми да спасим мама…

— Защото бях променила мнението си. Но и без това никога не съм мислела да активирам проследяващото устройство, честна дума. Имах намерение да остана в Мъглата. Но нощта преди нападението, когато разбрах за мозъчната аномалия… — Тя затвори очи. — След като се целунахме, аз неволно съм го задействала.

— Какво?

— Медальонът. Нямах намерение да го задействам. Исках да го унищожа. Но независимо от това аз съм тази, която докара извънредните в Мъглата, Давид. Затова аз съм виновна, че Шай е красива. Моя е вината, че баща ти е мъртъв.