Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 58

— Това не мога да ти кажа. Ти приличаш на фенер, увит и дълбоко скрит на тъмно. Ала светлината грее въпреки всичко, светлината те не са успели да загасят. Не са успели да те скрият. Аз познах името ти, както познах светлината, Тенар. В това е моята дарба, моята сила. Не мога да ти открия нищо повече. Но кажи ми, какво ще правиш сега? Косила вече е намерила гроба празен. Какво ли ще стори?

— Не зная. Ако се появя горе, ще накара да ме убият. Една Върховна жрица, която е излъгала, се наказва със смърт. Може да ме принесе в жертва на стъпалата пред трона, стига да пожелае. И този път Манан ще трябва наистина да посече главата ми, а не просто да вдигне меч и да чака Тъмната фигура да го спре. Този път няма да бъде спрян. Мечът ще падне, за да отсече главата ми.

Говореше вяло и бавно. Той смръщи вежди:

— Ако останем дълго тук, ти, Тенар, ще полудееш. Гневът на Безименните се е спуснал над твоето съзнание. Както и над моето. По-добре е, че сега си тук, много по-добре. Но мина доста време, преди да дойдеш, и аз изразходвах голяма част от силата си. Никой сам не може дълго да противостои на Силите на мрака. Огромна е тяхната мощ.

Той спря да говори. Гласът му спадна и сякаш се загуби нишката на мислите му. Потри чело и отново отиде да пийне от манерката. Отчупи комат хляб и седна отсреща на сандъка да хапне.

Думите му бяха верни. Тя почувства тежест, някакъв натиск над съзнанието си, който замъгляваше и объркваше всяка мисъл и чувство. Въпреки това не бе уплашена, както по коридорите, когато идваше. Страшна беше само тази пълна тишина наоколо. На какво се дължеше тя? Никога по-рано Арха не беше се страхувала от тишината на Подземието. Но и никога не бе проявявала непокорство пред Безименните, не беше им се противопоставяла. Момичето горчиво се усмихна:

— Ето ни тук, седнали върху най-голямото съкровище в империята. Богът-крал би дал. всичките си жени, за да притежава и един сандък от него. А ние дори не отворихме някой капак да го погледнем.

— Аз отворих — каза Ястреба, докато дъвчеше.

— На тъмно ли?

— Запалих малко светлина. Магическа светлина. Трудно ми бе тук. Дори и жезълът не би ме облекчил много, ала без него беше като опит да запалиш огън с мокри дърва в дъжда. Все пак накрая се появи. И аз намерих онова, което търсех.

Арха бавно повдигна лице и го погледна:

— Пръстена ли?

— Половината пръстен. Другата половина е в тебе.

— В мене ли? Но другата половина е била изгубена.

— И намерена. Аз я носех на верижка около шията си. Ти ми я взе и ме попита дали не мога да се сдобия с по-добър талисман. Единственият талисман, по-добър от полупръстена на Ерет-Акбе, е целият пръстен. Ала, както се казва, половин хляб е за предпочитане пред нищо. Така че сега ти имаш моята половина, а аз — твоята.

Той й се усмихна през сенките на гробницата.

— Когато я взех от тебе, ти каза, че не зная какво да правя с нея.

— Това е вярно.

— А ти самият знаеш ли? Магьосникът кимна.

— Разкажи ми: какъв е този пръстен, как си се сдобил със загубената половина, как си достигнал дотук, защо. Трябва да узная всичко и тогава може би ще разбера какво да сторя.