Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 56

Мъжът стоеше и слушаше с леко наведена глава, ръцете му лежаха върху нейните. Лицето и осанката му бяха си възвърнали енергията, макар белезите на бузата му да се очертаваха синкавосиви, а косата и дрехите му да бяха потънали в прах.

— Успях да премина в Подземието покрай нея. Свещта й хвърляше повече сенки, отколкото светлина, пък и тя не ме чуваше. Исках да вляза в Лабиринта, за да се махна от нея. Но вътре все имах усещането, че ме следва. През всичките коридори продължавах да чувам някого подире си. Не знаех къде да отида. Мислех, че съм на сигурно място тук, мислех, че моите Повелители ще ме закрилят. Обаче те няма да го сторят. Изчезнали са, мъртви са…

— За тях ли плачеш — за тяхната смърт? Но те са тук, Тенар, те са тук!

— Откъде знаеш? — вяло попита тя.

— Откакто стъпих в пещерата под Надгробните камъни, аз се мъча да ги овладея, да ги направя неосезаеми. Цялото ми изкуство е насочено натам, то изтощава всичката ми сила. Оплетох в тези тунели безкрайна мрежа от заклинания — заклинания за сън, умиротворяване, укриване, ала те продължават да усещат моето присъствие — получувствителни, полусънни, полубудни. А аз напълно се изтощих да им се противопоставям. Това е най-страшното от всички места, тук няма надежда за човека. Когато ти ми даде вода, аз умирах от жажда, но не само водата ме спаси. Спаси ме силата на ръцете, които ми я поднесоха.

Като каза тези думи, той взе дланта й в своята и известно време я разглежда. После се обърна, направи няколко крачки из стаята и отново застана пред нея. Тя мълчеше.