Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 59

— Може би. Добре. Какво представлява пръстенът на Ерет-Акбе ли? Е, сама виждащ, че не изглежда скъпоценен, дори не е и пръстен. Прекалено е голям. Възможно е да е бил гривна, но пък тогава е твърде малък. Никой не знае за кого е бил предназначен. Носила го е красавицата Елфаран навремето, преди остров Солеа да потъне в морето. Когато тя го е носила, пръстенът е бил вече много древен. Накрая попаднал в ръцете на Ерет-Акбе … Металът е чисто сребро, пробито с девет дупки. От външната страна има вълнообразен знак, а от вътрешната — деветте Руни на силата. Върху твоята част са четири от руните и половината от петата; върху моята — също. Счупен е точно през средата на един от символите, който е унищожен. Оттогава му казват Изчезналата руна. Магьосниците познават останалите осем: Пир, която пази от лудост, от вятър и огън; Гес, даряваща издръжливост, и така нататък. Но Изчезналата руна е онази, която е обединявала земите. Била е Руната на единението, знакът на суверенната власт, знакът на мира. Никой крал не би управлявал добре, ако не управлява под този знак. Не се знае как е бил изписан. След като бил изгубен, изчезнали великите крале на Хавнър. Появили се принцове и тирани, възникнали войни и вражди между всички краища на Землемория.

И тъй, мъдрите владетели и магьосниците от Архипелага поискали пръстена на Ерет-Акбе, за да възстановят Изчезналата руна. Ала накрая се отказали да изпращат хора да го търсят, защото никой не успял да се сдобие с едната половина в Гробниците на Атуан, а другата половина, която Ерет-Акбе дал на един каргадски крал, оттогава насетне изчезнала. Решили, че няма смисъл да се дири. Това било преди много години.

И така, ето как стигнах до амулета. Когато бях на малко повече от твоите години, се бях впуснал в една гонитба, нещо като преследване по море. Онова, което преследвах, ме подведе и аз се намерих изхвърлен на пустинен остров, недалеч от бреговете на Карего-Ат и Атуан, югозападно оттук. Островчето беше малко, не по-голямо от пясъчна ивица, по средата с дълги затревени дюни, един извор солена вода и нищо друго.

Там живееха двама души — старец и старица. Мисля, че бяха брат и сестра. Те изпаднаха в ужас, щом ме видяха. Не зная колко дълго не бяха зървали друго човешко лице. Може би години, десетки години. Но аз бях в нужда и те се държаха любезно с мен. Имаха колиба от плавей, имаха и огън. Старицата ме хранеше — миди, които отлепяше от скалите при отлив, и сушено месо от морски птици, които убиваха с камъни. Страхуваше се от мене, обаче ми даваше храна. После, когато престанах да я плаша, старата жена ми се довери и ми показа своето съкровище. И тя си имаше съкровище… Това беше една малка рокля, изтъкана от коприна, посипана с перли. Малка детска рокля, роклята на принцеса. Самата старица бе облечена в нещавена тюленова кожа,

Не можехме да водим разговор — по онова време аз не владеех каргадски, а те не говореха никой от езиците на Архипелага и съвсем слабо собствения си език. Изглежда, бяха доведени там като деца и оставени да умрат. Не зная защо, а подозирам, че и те самите не знаеха. Не познаваха нищо освен острова, вятъра и морето. Но когато си тръгнах, тя ми направи подарък. По-дари ми изчезналата половина от пръстена на Ерет-Акбе.