Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 47

— Да.

— Прекрасно. Продължавай.

За миг той подпря глава на ръцете си и се поотмести. Железният пояс му пречеше да застане удобно, освен ако не легне изпружен.

Накрая вдигна лице и заговори много сериозно:

— Чуй, Арха, аз съм магьосник, заклинател, както ме наричаш. Притежавам известни умения и сила. Това е вярно. Вярно е също, че тук, в Мястото на Древните сили, моята сила и моето изкуство не ми се подчиняват. Мога да ти направя някои илюзии и да ти покажа всякакви чудеса. Това е незначителна част от магьосничеството. Аз можех да правя илюзии още като дете. Мога да ги правя дори и тук. Но ако им повярваш, те ще те уплашат, а ако страхът те разгневи, ти може да поискаш да ме убиеш. Ако пък не им повярваш, ще видиш в тях само лъжи и измама, както казваш, и аз отново рискувам живота си. А моята цел и желание в момента са да остана жив. Това я накара да се разсмее и тя рече:

— О, известно време ще останеш жив, не схващаш ли? Ти си глупак! Добре, покажи ми тези илюзии, аз зная, че са измамни и няма да се уплаша от тях. Всъщност не бих се уплашила даже ако бяха истински. Но продължавай. При всички случаи безценната ти кожа е спасена, поне за тази нощ.

На това той се разсмя, както тя се бе разсмяла преди. Подхвърляха си живота ту насам, ту натам, сякаш си играеха с топка.

— Какво искаш да ти покажа?

— Какво можеш да ми покажеш?

— Всичко.

— Продължаваш да се хвалиш.

— Не — каза той, явно леко засегнат. — Изобщо не съм имал намерение да се хваля.

— Покажи ми нещо, което според теб си струва да се види. Каквото и да е!

Той наведе глава, загледан известно време в ръцете си. Нищо не се случи. Лоената свещ във фенера гореше слабо и равномерно. Черните рисунки по стените, птицекрилите, застинали фигури с очи, изписани в бледочервено и бяло, мъждееха над двамата. Никакъв звук не се чуваше. Тя въздъхна разочарована и някак натъжена. Той беше слаб; говореше големи неща, но не правеше нищо. Беше само един изкусен лъжец и умел крадец.

— Добре — каза накрая Арха и поприбра поли, за да се изправи. При нейното движение вълната странно прошумоля. Жрицата се погледна слисана и скочи на крака.

Тежките черни одежди, носени години наред, бяха изчезнали. Полата й бе от тюркоазена коприна, светла и мека като вечерно небе. Тя шумолеше около бедрата й, а ризата, цялата бродирана с тънки копринени конци, перли и ситни кристални топчета, нежно просветваше като априлски дъжд.

Тя погледна магьосника, без да може дума да пророни.

— Харесва ли ти?

— Откъде…

— Подобна е на роклята, в която веднъж видях една принцеса на празника на Слънчевото завръщане в новия дворец на Хавнър — обясни той, като я гледаше доволен. — Ти поиска да ти покажа нещо, което си заслужава да се види. Аз ти показах самата тебе.

— Направи така … направи така, че да изчезне.

— Ти ми даде наметалото си — рече затворникът сякаш с укор. — Мога ли аз с нищо да не ти отвърна? Е, добре, не се безпокой, това е само илюзия — погледни.