Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 48

Той не раздвижи дори пръст; определено не промълви нито дума; но синята великолепна коприна изчезна и тя остана в своето грубо черно одеяние.

Известно време не помръдна.

— Как да разбера дали си такъв, какъвто изглеждаш?

— Не можеш — каза той. — Аз сам не зная как изглеждам в твоите очи. Арха отново се замисли:

— Ти би могъл да ме измамиш, да ме накараш да те видя като…

Тя прекъсна насред дума, защото с едва забележим жест той сочеше нагоре. Стори й се, че прави заклинание, и бързо се дръпна към вратата. Когато обаче проследи движението му, погледът й откри високо в тъмния сводест таван малкото квадратче на шпионката откъм съкровищницата на Храма на Боговете-близнаци.

От шпионката не проникваше светлина; не се виждаше нищо, не се долавяше ничие присъствие; но той все още сочеше нагоре с въпросителен израз.

И двамата останаха известно време неподвижни. — Твоята магия не е нищо повече от детски трик — произнесе отчетливо тя. — Хитрост, и лъжи. Стига ми това, което видях. Ти ще се превърнеш в храна на Безименните. А аз вече няма да стъпя отново тук.

Взе си фенера и излезе, като здраво и шумно залости желязното резе. После застана разстроена вън пред вратата. Как да постъпи?

Какво ли бе успяла да зърне и чуе Косила? Какво ли бяха говорили? Не можеше да си спомни. Изглежда, не смогна да каже на затворника онова, което възнамеряваше. Той винаги я объркваше със своите разкази за дракони и кули, за имената на Безименните, с желанието си да остане жив, с благодарността си за наметалото, където лежеше. И той също не каза онова, което се предполагаше. Тя дори не го попита за талисмана, който все още носеше скрит на гърдите си.

Толкова по-добре, защото Косила ги беше чула.

Но какво значение имаше туй, какво зло можеше да стори Косила? Още докато си задаваше въпроса, тя знаеше неговия отговор. Нищо не бе по-лесно от това да се убие ястреб в клетка. Мъжът беше беззащитен, окован в каменна клетка. Жрицата на Бога-крал трябваше само да изпрати тази нощ слугата си Дюби да го удуши. Или ако двамата с Дюби не познаваха Лабиринта достатъчно добре, нужно бе едно — тя да впръска през шпионката отровен прах в Рисуваната стая. Арха имаше кутии и стъкленици със зловредни вещества, някои можеха да отравят храната и водата, други насищаха въздуха и убиваха при продължително дишане. На сутринта той щеше да е мъртъв и всичко да е свършено. В Гробниците никога вече нямаше да проникне светлина.

Арха забърза по тясната каменна пътека към входа на Подземието, където я чакаше Манан, клекнал търпеливо като стар жабок в мрака. Той се безпокоеше от нейните посещения при затворника. А тя отказваше да го взема със себе си през целия път, затова се бяха разбрали така. Сега я радваше неговата близост. Поне на него можеше да се довери.

— Чуй, Манан. Ще отидеш веднага в Рисуваната стая. Кажи на мъжа, че го извеждаш, за да го заровиш жив под Гробниците. Кажи това на глас, освободи веригата и го заведи в… — тя се запъна, защото не беше решила къде да скрие затворника.