Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 16

Арха се приведе и влезе.

Налагаше се Косила, която беше тромава и тежко облечена, да се промъква през тесния отвор. Щом влезе, тя се облегна на вратата и с мъка я блъсна да се затвори.

Владееше абсолютен мрак. Никаква светлинка не се виждаше. Тъмнината тегнеше, сякаш се озоваха с отворени очи под вода.

Превиха се почти одве, защото се намираха на място, високо не повече от четири стъпки. Арха опипваше стената, докосвайки я едновременно вляво и вдясно.

— Носиш ли светлина? — прошепна момичето, както се шепне на тъмно.

— Не — отвърна зад нея Косила. Тя също бе снижила глас, но в него се усещаше нещо като насмешка. А Косила никога не се бе усмихвала.

Сърцето на Арха заигра, кръвта й кипна в гърдите. Рече си с ожесточение: „Това място е мое, аз му принадлежа и няма да се уплаша!“

На глас не каза нищо. Пое напред. Имаше само един път. Надолу, към недрата на хълма.

Косила я последва, като пъхтеше тежко. Дрехите и се закачаха и влачеха по скалите и земята.

Внезапно таванът се издигна — Арха можеше да застане изправена и да протегне ръце, без да допре стените. Въздухът, душен и застоял, сега докосна лицето й по-прохладен и влажен и лекият му полъх създаваше усещане за обширност. Арха пристъпи предпазливо напред в непрогледния мрак. Един камък се изтърколи изпод обутите й в сандали нозе, удари се о друг й тихият звук събуди ехото. То отекна с множество гласове — слаби, далечни, все по-далечни. Навярно пещерата бе огромна на шир и длъж, но не и празна — нещо в нейната тъма, повърхнини на невидими предмети или прегради, разчупваше ехото на хиляди отломъци.

— Тук сигурно се намираме под Надгробните камъни — прошепна момичето и шепотът му се разбяга из кухата чернилка, разливайки тънки като паяжина звуци, които продължително отекваха.

— Да. Това са Гробниците. Върви. Аз не мога да остана тука. Все по лявата страна. Ще преминеш покрай три отвора.

Шепотът на Косила съскаше (и слабото ехо просъскваше след нея). Тя се страхуваше, тя наистина се страхуваше. Не искаше да бъде сред Безименните, между техните гробове, в техните пещери, в мрака. Мястото не беше нейно, тя не му принадлежеше.

— Ще дойда тук с факла — каза Арха, като опипом си проправяше път край стената и се удивляваше на странните скални образувания, хлътнатини, изпъкналости, заоблености и ръбове, ту груби като въже, ту гладки като пиринч. Това определено бе ваятелство. Може би цялата пещера бе дело на древни скулптори.

— Тука светлината е забранена — рязко прошепна Косила.

Начинът, по който го изрече, накара Арха да разбере, че така е редно. Бяха в самия дом на мрака, в сърцето на нощта.

Три пъти пръстите й напипваха отвори сред подвеждащата скална тъмнина. Четвъртия отвор тя обходи с ръце на длъж и шир и влезе в него. Зад нея идваше Косила.

В тунела, отново леко наклонен, те задминаха един ляв отвор и при следващото разклонение поеха вдясно — налучкваха и опипваха пътя си в подземния мрак, в тишината на земните недра. През цялото време трябваше да вървят с разперени ръце и да следват двете страни на тунела, за да не пропуснат да преброят някой отвор или незабелязано да отминат определено разклонение. Ориентираха се само с докосване, пътят не се виждаше, а се налучкваше.