Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 15

— Гробищната стена може да се прескочи съвсем лесно — каза Арха, докато минаваха под нея.

— Нямаме достатъчно мъже да я възстановят — отговори Косила.

— Имаме достатъчно мъже да я пазят.

— Само роби. Не можеш да се довериш на един роб.

— Ще можеш да се довериш, ако му вдъхнеш страх. Наказанието за тях трябва да бъде същото каквото за непознат, допуснат да пристъпи Свещената земя от вътрешната страна на стената.

— А наказанието какво е?

Косила питаше не за да чуе отговора. Тя самата бе учила Арха на този отговор много отдавна.

— Да се обезглави пред трона.

— Нима волята на моята господарка е да се определят стражи за Стената на Гробниците?

— Да — отвърна момичето.

Под дългите черни ръкави пръстите му надменно се свиха. То знаеше, че Косила не иска да отделя роби за тази цел, а и това беше ненужно задължение, защото — какви непознати идваха тук? Едва ли някой мъж би могъл да се скита, случайно или преднамерено, на около миля от Мястото, без да бъде забелязан. Сигурно бе, че той няма да успее да приближи Гробниците. Но един страж беше дължима чест и Косила не можеше, убедително да я оспори. Налагаше се да се подчини на Арха.

— Ето тук — чу се студеният й глас.

Арха спря. Често бе минавала по тази пътека край Стената на Гробниците и я познаваше, както познаваше всяка стъпка от Мястото, всяка скала, бодил и магарешки трън. Огромната скална стена се издигаше вляво, висока три пъти колкото нея. Отдясно хълмът полегато се спускаше в плитка безводна долина, която скоро отново се издигаше в подножието на западната верига. Арха се огледа по цялата околност, ала не видя нищо, което да не беше зървала преди.

— Под червените скали, господарке.

На няколко ярда надолу по хълма личеше изригнала червена лава, която образуваше нещо като стъпало или малка издатина. Щом слезе и застана пред нея с лице към скалите, Арха осъзна, че те имаха вид на груба врата, висока четири стъпки.

— Какво трябва да се направи?

Отдавна бе научила, че на свещени места е безсмислено усилието да отваряш една врата, без да знаеш как тя се отваря.

— Моята господарка притежава всички ключове към местата на мрака.

След като се извършиха ритуалите, чрез които Арха навлезе в зрелостта, тя носеше около кръста си железен обръч, където висяха малка кама и тринадесет ключа, някои от които дълги и тежки, други — дребни като куки за въдица. Тя повдигна обръча и показа ключовете.

— Ето този — посочи Косила.

После втъкна дебелото връхче в един процеп между две вдлъбнатини на червената скала. Ключът — дълга желязна ос с две гравирани езичета — влезе в процепа. С двете си ръце и с усилие Арха го наклони наляво, но го превъртя съвсем леко.

— А сега?

— Сега заедно…

Двете натиснаха грубата скала вляво от ключалката. Трудно, ала без да заяжда и с много слаб шум, неравната плоча на червената скала помръдна навътре и открехна тясна пролука. Вътре цареше мрак.