Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 14

— Той е сърцето на всички неща.

— В него се крият съкровища. Понякога Тара ми е разказвала за тях. Биха могли десет пъти да изпълнят Храма на Бога-крал. Злато и трофеи, получени преди векове, преди сто поколения, незнайно кога. Всичко това е заключено в дупки и ровове в Подземието. Още отказват да ме заведат там, карат ме все да чакам и чакам. Но аз зная как изглежда. Има помещения под залата, под цялото Място, под нас, където стоим сега. Огромна мрежа от тунели, Лабиринт. Прилича на грамаден тъмен град под хълма. Пълен със злато, с мечове на отколешни герои, със стари корони, кости, години, мълчание.

Тя говореше като в транс, като обладана. Манан я наблюдаваше. Неговото плоско лице никога не изразяваше нещо повече от безжизнена, грижовна тъга. В момента то бе по-тъжно от обикновено.

— И ти си господарка на всичко това — каза той. — На мълчанието,на мрака.

— Да. Но те не искат да ми покажат нищо освен над-земните стаи зад трона. Не са ми показали даже входовете на Подземието. Само понякога ще смотолевят нещо. Крият от мене собственото ми владение! Защо ме карат все да чакам и да чакам?

— Още си млада — рече Манан с дрезгавия си алт. — А и може би се страхуват, малката ми. Когато влязат там, те са в опасност. Няма смъртен, който да не се бои от Безименните.

Арха не отговори, обаче погледът й просветна. Отново Манан и бе открил нов начин да гледа на нещата. Тара и Косила винаги й се бяха стрували така студени, тъй силни — тя дори не си представяше, че могат да изпитват страх. Но Манан беше прав. Те се плашеха от местата, които й принадлежаха, част от чиято сила бе Арха. Страхуваха се да се спуснат в местата на мрака, за да не бъдат погълнати.

Сега, когато слизаше с Косила по стълбите на Малкия дом и се изкачваше по стръмната вита пътека към Тронната зала, тя си припомни този разговор с Манан и пак възтържествува. Все едно къде ще я заведат, какво ще й покажат. Тя няма да се уплаши. Тя ще намери пътя си.

По пътеката, малко зад нея, Косила нареждаше:

— Едно от задълженията на моята господарка, както й е известно, е жертвоприношението на затворници, престъпници от благородно потекло, които чрез светотатство или предателство са съгрешили спрямо нашия господар, Бога-крал.

— Или срещу Безименните — допълни Арха.

— Точно така. Не е прието Погълнатата, докато е още дете, да поема такова задължение. Но моята господарка вече не е дете. В Оковната стая има затворници, изпратени преди месец от Негово превъзходителство, нашия господар Бога-крал от град Авабат.

— Не знаех, че са пристигнали затворници. Защо не съм била уведомена?

— Затворниците се водят нощем скрито, както повеляват древните обичаи на Гробниците. Пътят е таен и моята господарка може да стигне до него, ако върви по пътеката край стената.

Арха се отклони, за да поеме край огромната каменна стена, която ограждаше Гробниците зад залата с купола. Беше построена от масивни скали. Най-дребните бяха по-големи от човешки бой, а най-едрите имаха размери на каруца. Макар и неогладени, те бяха внимателно свързани и подредени. Въпреки това на места върхът на стената се бе свлякъл и скалите лежаха в безформени купища. Подобно нещо можеха да сторят само необозрими периоди от време, векове от жарки дни и мразовити нощи в пустинята, хилядолетия, през които хълмовете бяха вършили своите невидими движения.